Времето на близнаците
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето на близнаците». Краткое содержание книги:
Кризания — красивата и отдадена на Паладин свещенослужителка, се опитва да използва вярата си, за да го разубеди. Тя остава сляпа за мрачните му намерения. Постепенно той я оплита в своя коварен капан.
Предупреден за замисъла на Рейстлин, обезумелият Карамон се връща назад във времето в обречения град Истар, в дните преди Катаклизма. Там, заедно с кендера Тасълхоф, той ще се опита да спаси душата на своя брат-близнак.
Карамон и придружителите му вече бяха пред външната порта. Тя не се охраняваше от стражи. Едно малко сребърно звънче прозвъня в покоите на Пар-Салиан.
Старият маг вдигна ръка и портите се отвориха.
Здрачаваше се, когато минаха през външните порти на Кулата на върховното чародейство. Тас се огледа озадачен. Само преди малко беше сутрин! Или поне така изглеждаше. Той вдигна глава и видя небето, набраздено от червени лъчи, които проблясваха зловещо върху полираните камъни на кулата.
Тас поклати глава.
— Как би могъл някой да каже кое време е тук? — запита се кендерът. Той стоеше сред огромен вътрешен двор между външните стени и двете централни кули. Това открито пространство изглеждаше голо и пусто. Цялото беше застлано със сиви каменни плочи, които му придаваха студен и отблъскващ вид. Тук нямаше нито цветя, нито дървета, които да нарушат хладната монотонност на сивия камък. Дворът беше съвършено празен, забеляза кендерът с огорчение. Наоколо не се виждаше жива душа.
Или може би имаше? С крайчеца на окото си Тас улови някакво движение, там прехвърча нещо бяло. Завъртя се рязко и с учудване откри, че то беше изчезнало! Нямаше никой. След това с крайчеца на другото око видя лице, ръка и червен ръкав. Когато погледна право към тях, те също се изпариха! Изведнъж му се стори, че е заобиколен от множество хора, които идваха и си отиваха, разговаряха, седяха и гледаха или дори спяха! И въпреки това дворът беше все така притихнал и все така празен.
— Това трябва да са маговете, които се подлагат на Изпитанието! — каза си Тас със страхопочитание. — Рейстлин беше споменал, че те пътуват навсякъде, но никога не съм си представял нещо подобно! Чудя се, дали те могат да ме видят. Карамон, смяташ ли, че мога да докосна някой от тях… Карамон?
Тас мигна с очи. Карамон беше изчезнал! Бупу също беше изчезнала! Нямаше ги и белите фигури и лейди Кризания. Беше съвършено сам!
Но не за дълго. Изведнъж лумна жълта светлина, разнесе се ужасна воня и един маг с черна мантия се възправи над него. Магът протегна ръка, ръка на жена.
— Ти си призован.
Тас преглътна и вдигна бавно ръката си. Женските пръсти стиснаха китката му. Леденото докосване го накара да потръпне.
— Може би ще бъда омагьосан! — каза си той с надежда.
Изведнъж дворът, черните каменни стени, пламтящите ивици по небето, сивите плочи по земята — всичко около Тас започна да чезне и да се стича в периферията на зрението му като разтворена от дъжда боя. Очарован от изживяването, кендерът почувства черната мантия на жената да се увива около него, покривайки го целия чак до брадичката.
Когато Тасълхоф дойде на себе си, установи, че лежи на някакъв много корав, студен каменен под. До него блажено хъркаше Бупу. Карамон седеше на земята и клатеше глава, опитвайки се да се освободи от паяжините на съня.
— Ох! — Тас разтри врата си. — Странни представи за удобно настаняване, нали Карамон? — промърмори той и се изправи на крака. — Можеха поне да приспособят някакви несъществуващи магически легла. И ако настояват човек да подремне, защо просто не му кажат да направи това, вместо да го пращат… ох…
Изведнъж гласът на Карамон премина в някакво странно бълбукане и той вдигна бързо глава.
Не бяха сами.
— Аз познавам това място — прошепна исполинът.
Намираха се в огромна зала, чиито камъни бяха издялани от обсидиан. Тя беше толкова широка и висока, че ъглите и таванът й вечно тънеха в сенки. Нямаше никакви поддържащи колони, нито осветление. Въпреки това беше светло, макар да не беше ясно точно по какъв начин. Светлината тук беше бледа и бяла — не жълта. Студена и безрадостна, неносеща никаква топлина.
Последният път, когато Карамон беше в тази зала, светлината бе огряла един старец в бели одежди, седнал на огромен каменен стол. Този път тя падна върху същия старец, но той вече не беше сам. Около него имаше полукръг от каменни столове — двадесет и един на брой. Старецът с белите одежди седеше в средата. От лявата му страна имаше три неясни фигури. Трудно беше да се каже, дали са на мъже или на жени, дали са човешки същества или създания от друга раса. Качулките им бяха дръпнати ниско над лицата им. Носеха червени мантии. Отляво на тях пък имаше шест други фигури, всичките облечени в черно. Сред тях един от столовете беше празен. От дясната страна на стареца се виждаха четири силуета в червени мантии, а по-нататък още шест в бели. Лейди Кризания лежеше на каменния под пред тях. Тялото й бе поставено на бяла носилка, покрито с бяло платно от лен.