Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— От пиене?
— По-зле. От пушене — консулът забеляза недоумението на помощника и поясни: — Опиоман. Това е доста разпространено в Изтока. Всъщност в самото пушене на опиум, както и в употребата на алкохол, няма нищо ужасно, човек просто трябва да си знае мярката. И аз обичам от време на време да изпуша някоя и друга лула. И вас ще науча — ако видя, че сте разумен човек, не като Благолепов. А пък съвсем друг човек беше, помня го. Пристигна тук преди около пет години по договор с „Пощенска параходна компания“. Беше капитан на голям пощенски кораб, пътуваше до Осака и обратно. Купи си хубава къща, извика от Владивосток жената и дъщерята. Само че съпругата не след дълго умря, а капитанът от мъка се запали по тая пуста дрога. Спестявания, служба, къща — всичко постепенно отлетя с пушека. Премести се в Туземния град, европейците това го смятат за окончателно изпадане. Дъщерята на капитана и тя одрипавя, гладуваше…
— Защо го наричате капитан, щом е изгубил службата?
— По навик. Последно време Благолепов плаваше с едно малко парно катерче, разхождаше желаещи из залива. По-далеч от Токио не стигаше. Сам си беше и капитан, и матрос, и огняр. Триединен. Катерчето първо си беше негово, после и него продаде. Стана наемно лице. Е, взимаше и бакшиши. Японците често го наемаха, на тях им беше двойно удоволствие — хем да се разходят с тая чудо лодка с комин, хем гайджинът да им прислужва. А Благолепов каквото изкараше, отиваше в пушалнята. Всичко загуби, а сега вече и живота си — Всеволод Виталиевич извади от сейфа още няколко монети. — Тия пет долара, съгласно установения ред, ги дайте на нея за погребението. Да не забравите да вземете разписка. — Въздъхна няколко пъти, извади от джоба си още две сребърни парички. — А тия й ги дайте така, без разписка. Ще дойде корабен свещеник да го опее, аз ще разпоредя. И кажете й, погребе ли го, да се прибира в Русия, няма повече работа тук. Не дай си боже, до бардаците може да стигне. Ще й издадем билет до Владивосток, трета класа. Хайде, вървете. Започва консулската ви служба, честито.
Преди да излезе навън, Ераст Петрович не се сдържа, обърна се пак към портрета на фелдмаршал Сайго. И отново му се стори, че прочита в погледа на героя някакъв неразбираем message — предупреждение или заплаха.
Синият зар не обича язовеца
Семуши шумно се почеса по гърбицата и вдигна ръка да спре залаганията. Играчите — бяха седем души — се дръпнаха назад, седнали на петите си, и се постараха да запазят невъзмутимост.
Трима на „чифт“, четирима на „тек“, отбеляза Тануки и макар сам той да не залагаше, сви юмруци от вълнение.
Месестата длан на Семуши покри черната чашка, зарчетата звънко задрънчаха о бамбуковите й стени (вълшебен звук!) и на масата весело изхвърчаха две кубчета — червено и синьо.
Червеното почти веднага обърна нагоре четворката, докато синьото се отърколи чак до края на татамито.
„Чифт!“, рече си Тануки и в следващия миг зарчето обърна двойката. Знаеше си! Ако беше заложил, проклетият зар щеше да покаже единица или тройка. Мразеше Тануки, това беше доказано многократно.
Тримата си получиха печалбата, четиримата бръкнаха в кесиите за нови монети. Нито дума, нито възклицание. Древната благородна игра изискваше абсолютно мълчание.
Гърбавият стопанин махна с ръка на слугинята да налее още саке на играчите. Момичето клекна до всекиго, напълни чашчиците. Мярна Семуши, видя, че не гледа, изпълзя до Тануки, сипа и на него, макар че не му се полагаше.
Той, естествено, не благодари, дори нарочно се обърна на другата страна. С жените трябва да си строг и недостъпен, това ги разпалва. Де да беше толкова лесно и със зарчетата!
На своите осемнайсет години Тануки вече беше наясно, че не са много жените, които могат да му устоят. Тоест, разбира се, трябва да усещаш може ли една жена да бъде твоя, или не. Тануки го усещаше много добре, имаше тоя дар. Ако нямаше изгледи за успех — дори не поглеждаше жената. За какво да си губи времето? Но ако по нещо — дали поглед, дали най-незабележимо движение, или по мириса — доловеше, че шанс има, Тануки действаше уверено и без суетене. Той знаеше най-важното — че е мъж на място, красив и умее да внушава любов.
Да го питаш за какво му е тая кльощава слугиня? И да речеш, че е дошъл за удоволствие — не е, по важна работа е тук. Въпросът, може да се каже, е на живот и смърт, а той не се въздържа. Щом видя момичето, веднага проумя — от моите е. И без да се замисля, започна да се държи според правилата: лицето — надменно, погледът — страстен. Обръщаше се, когато тя приближаваше, когато беше далеч — я заглеждаше. Жените веднага ги забелязват тия неща. Тя на няколко пъти се опита дори да го заговори, но Тануки пазеше загадъчно мълчание. В такива моменти е важно в никакъв случай да не си отваряш гагата, преди да му е дошло времето.