Белова

Първите метри бяха най-полегати, но същевременно и най-трудни — стената на каньона беше от твърда суха почва, лесно ронеща се под ръцете и краката. Помагаха корените на тревите, пронизващи почвата и непозволяващи на склона да се оголи съвсем. После дойде твърда камениста повърхност и колкото и да бе чудно, стана по-лесно — рудата беше на слоеве, образуващи на всеки двайсет-трийсет сантиметра удобни „лавици“, където можех да сложа крака си. Беше много стръмно, но не отвесно — дори да паднех, имах шансове да оцелея. Впрочем не ми се искаше да проверявам. Потта затваряше очите ми, краката ми скоро започнаха да треперят. Трудно е за градския човек да покорява дивата природа. Глупавият автомат, който в началото не изглеждаше тежък, сега теглеше шията ми, но не ми се искаше да го хвърлям. Раницата започваше да се изплъзва от раменете ми, но не се решавах да спра и да я закрепя по-надеждно. Когато преполових пътя до долу, спрях да отпочина. Погледнах нагоре — и разбрах, че това е грешка. Надвисналият над главата ми склон ме плашеше много повече, отколкото пропастта под краката ми. Със закъснение разбрах, че сигурно все някак ще се спусна. И даже няма да се пребия. Но после едва ли ще успея да се кача горе. Камъкът, на който вече се опирах твърде дълго, започна да се разтрошава под краката ми и аз бързо продължих пътя си. Не си струваше да се задържам тук. На десет-петнайсет метра от дъното по каньона започна да се появява трева — доста по-свежа, отколкото на повърхността — и дребни храсти. От една страна, това ми помагаше да се хващам. От друга — краката ми се плъзгаха по тревата, а храстите, макар и не бодливи, жулеха ръцете ми. Каква гадост, а? Ако се появи нещо, което да ти помогне, то непременно и ще вреди. Някакъв неумолим закон на природата! През последните метри ме изпълваше желанието да се откъсна от стената и да претичам по стръмния склон. Навярно би се получило, но щях да пльосна във водата. А тук, на дъното на каньона, беше ужасно студено. Слънцето можеше да надниква само по пладне. Най-накрая, с треперещи от напрежение ръце и крака, издрал до кръв дланите си, скъсал на някакъв клон ризата си и болезнено ударил в камъните коляното си, се озовах на дъното на каньона, на тясна два метра брегова ивица. В краката ми стремително се носеше поток чиста вода. Приседнах върху чакъла, измих ръцете и лицето си. Напих се на воля. Водата беше ледена. Но аз все пак се съблякох и някак си се наплисках, застанал до самия бряг. Добре… Отдалечих се от водата, седнах на един кръгъл камък и зачаках тялото ми да изсъхне. Откакто бях дошъл в този свят, не ми се беше допушвало. Сега намерих в раницата предвидливо скрит пакет (по-скоро половин пакет) цигари и с удоволствие запалих една.