Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Родителите ти също ли имаха дарби? — Мразех се, че й припомням трагедията с майка й и баща й. Знам какво е да говориш за мъртвия си родител, но просто трябваше да разбера.
— Да, всеки в рода ми има.
— Какви бяха способностите им? Приличаха ли на твоите?
— Не знам. Баба не ми е казвала нищо. Обясних ти, за другите те сякаш никога не са съществували. Което ме кара да си мисля… знаеш.
— Какво?
— Може би са били Мрак. И аз също ще стана Мрак.
— Не, няма.
— Откъде знаеш?
— Как може да имаме едни и същи сънища? Как мога да знам, когато вляза в някоя стая, дали си вътре или не?
Итън.
Вярно е.
Докоснах бузата й и казах спокойно:
— Не знам откъде го знам. Просто го знам.
— Виждам, че вярваш в това, но не можеш да си сигурен. Самата аз дори не знам какво се случва с мен.
— Това е най-голямата простотия, която някога съм чувал. — Беше поредната ми издънка тази вечер. Не исках да го кажа, поне не на глас, но въпреки това се радвах, че го направих.
— Какво?
— Цялата тази глупост със съдбата. Никой не може да решава какво ще стане с теб. Никой, освен теб.
— Не и ако си от рода Дюшан, Итън. Другите чародейци могат да избират, но не и ние, не и нашето семейство. Когато навършим шестнайсет години, биваме Призовани. Тук няма място за свободна воля.
Повдигнах брадичката й с ръката си.
— Значи ти си Самородна. И какво му е лошото?
Погледнах в очите й и разбрах, че ще я целуна. И че няма за какво да се тревожа, стига да сме заедно. И за една малка частица от секундата наистина вярвах, че винаги ще бъде така.
Спрях да мисля за баскетболните правила и най-накрая й показах какви са чувствата ми към нея. Какво щях да направя и колко време ми беше отнело да събера кураж, за да се реша.
Ах…
Очите й се разшириха, станаха по-големи и по-зелени, макар да не мислех, че това беше възможно.
Итън… не знам…
Наведох се към нея и я целунах по устата. Беше солена на вкус, като сълзите й. Този път не топлина, а силен ток премина по тялото ми, от устата към пръстите на краката ми. Усещах как вибрират. Все едно отново бях пъхнал химикалка в контакт, както направих на осем години, когато Линк ме предизвика. Лена затвори очите си, придърпа ме към себе си и за около минута всичко беше съвършено. Целуна ме, а на устните й, все още допрени до моите, се появи усмивка. Знаех, че ме е чакала толкова дълго, колкото я бях чакал и аз. Но след това внезапно и решително ме изхвърли навън, така бързо, както се беше отворила за мен само миг преди това. Или за да бъда по-точен, ме отблъсна.
Итън, не можем да го правим.
Защо? Мислех, че и двамата изпитваме едно и също.
А може би не. Може би тя не изпитваше.
Гледах я втренчено, ръцете и на двама ни още бяха отпуснати на гърдите ми и се докосваха. Сигурно можеше да усети колко силно бие сърцето ми.
Не, че…
Лена започна да се извръща настрани и бях убеден, че ще избяга, както направи в деня, когато открихме медальона в „Грийнбриър“, или в нощта, когато ме остави да седя на верандата ни. Стиснах я за китката и незабавно почувствах топлината.
— Тогава каква е причината?
Тя ме погледна отново, а аз се опитах да чуя мислите й, но не долавях нищо.
— Знам, че според теб имам избор за това, което предстои да ми се случи, но аз нямам. Това, което ти причини Ридли, е нищо. Тя можеше да те убие и сигурно щеше да го направи, ако не я бях спряла. — Пое си дълбоко дъх, очите й искряха. — Аз самата мога да се превърна в… чудовище, независимо дали го вярваш или не.
Прегърнах я, без да обръщам внимание на думите й, но тя се отскубна от ръцете ми.
— Не искам да ме виждаш така.
— Не ми пука. — Целунах я по бузата.
Лена скочи от леглото и издърпа ръката си от моята.
— Не схващаш, нали? — Обърна дланта си и ми я показа. 122. Още сто двайсет и два дни, изписани с размазало се мастило. Сякаш само това имахме.
— Схванах. Уплашена си. Но ще измислим нещо. Писано ни е да бъдем заедно.