Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Лежах в малко легло от ковано желязо, толкова късо, че краката ми излизаха от него. Това беше стаята на Лена и аз се намирах в нейното легло. Тя се беше сгушила в един стол в края му, с глава отпусната на гърдите.
Надигнах се на лакти, все още леко замаян.
— Ей. Какво стана?
Бях почти убеден, че в някакъв момент съм припаднал, но подробностите ми се губеха. Последното, което помнех, беше смразяващият студ, обхващащ тялото ми, невъзможността да дишам и гласът на Лена. Стори ми се, че тя каза нещо за това, че аз съм нейното гадже, но тъй като точно в този момент бях зает да припадам, а и между нас на практика не беше станало нищо особено, силно се съмнявах, че е истина. Явно бях халюцинирал, защото ми се е искало да го чуя.
— Итън! — Тя скочи от стола и седна на леглото до мен, макар да ми се стори, че внимава да не ме докосва. — Добре ли си? Ридли не те пускаше, а аз не знаех какво да правя. Личеше ти, че изпитваш огромна болка, и просто… реагирах.
— Имаш предвид торнадото в трапезарията ви?
Тя извърна поглед, изглеждаше тъжна.
— Да, точно така стана. Аз… усещам разни неща, ядосвам се или изпитвам страх и тогава… те просто се случват.
Протегнах се и поставих ръката си върху нейните. Почувствах как топлината постепенно се завръща в тялото ми.
— Неща като счупения прозорец в училище?
Лена ме погледна отново, а аз се приближих към нея, докато накрая почти я прегърнах. Нямах време обаче да се насладя на момента, защото изведнъж ми се стори, че една малка пукнатина в мазилката в ъгъла на стаята започва да нараства: проправи си път по тавана, уви се около стъкления лампион и се спусна отново надолу по стената. Огромно, извито сърце — така, както ги рисуваха момиченцата — току-що се беше появило на напуканата мазилка в спалнята.
— Лена?
— Да?
— Има ли опасност таванът да падне върху нас?
Тя се обърна и погледна пукнатината. Прехапа устни, а бузите й порозовяха.
— Не мисля. Това е просто пукнатина в мазилката.
— Ти ли я направи?
— Не. — Руменината се разпространи към носа и бузите й. Лена отново отклони поглед.
Исках да я попитам за какво си мисли, но не желаех да я притеснявам. Все пак се надявах да има нещо общо с мен и с ръката й, която още се притискаше в моята. С думата, която ми се стори, че чух в мига, преди да припадна.
Погледнах със съмнение пукнатината. Доста бързо се беше появила.
— Можеш ли да ги спреш, да ги поправиш? Тези неща, които просто се… случват.
Лена въздъхна, сякаш й беше олекнало, че най-накрая може да говори с някого за това.
— Понякога. Зависи. Друг път съм толкова превъзбудена, че не мога да ги контролирам и не мога да ги поправя, не и след като започнат. Не мисля, че можех да върна в предишното му състояние прозореца в училище. Нито че можех да спра бурята, извила се в деня, в който се срещнахме.
Постави притеснено ръка на корема си и ме погледна право в очите. Този път не отклони поглед, нито пък аз. Цялото ми тяло се сгряваше от топлината на допира й.
— Не видя ли какво стана тази вечер?
— Може би понякога ураганът си е просто ураган, Лена.
— Докато аз съм наоколо, ураганът в окръг Гатлин се нарича „Лена“. — Опита се да отдръпне ръката си, но това ме накара само да я стисна по-силно.
— Странно. На мен ми приличаш повече на момиче.
— Е, да, но не съм. Аз съм цяла буреносна система извън контрол. На моята възраст почти всички чародейци могат да контролират дарбите си, но през повечето време имам чувството, че аз съм контролираната. — Посочи към отражението си в огледалото на стената. Там от само себе си, докато гледахме, се изписа надпис. „Кое е това момиче?“ — Все още се опитвам да се преборя с това, но мисля, че никога няма да успея.
— Всички чародейци ли имат същите сили, дарби или каквото там са?
— Не. Можем да правим дребни неща, като да местим предмети, но всеки чародеец има много специфични способности в зависимост от дарбите си.
Точно в този момент ми се прииска да има някакъв курс, който да посетя, за да съм в час с подобни разговори — нещо като „Всичко за чародейството“ или „101 неща, които трябва да знаете за чародейците“. Единственият човек със специални умения, когото познавах, беше Ама. Разчитането на бъдещето и предпазването от зли духове се брои, нали? А от това, което знаех, вероятно Ама също можеше да мести предмети със силата на мисълта си; със сигурност ме караше да си вдигна задника само с поглед.