Фаворит
- Автор: Франсис Дик
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-129-7
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Фаворит». Краткое содержание книги:
(в. „Дейли Мейл“)
На пистата в Мейдънхед най-добрият състезателен кон в Англия Адмирал падна и премаза жокея си — майор Бил Дейвидсън, който почина по-късно болницата.
Убий Фаворита!
(Из разпит на свидетел)
— Злополуката е била нагласена.
— Защо мислите така? Това е изключително несигурен начин да убиеш някого.
— Целта е била да му попречат да спечели…
Искам го мъртъв!
(До всички радиотаксита)
— Той е някъде там, в гората. Търсете го! Стреляйте по коня. Мъжът не трябва да бъде открит с куршуми в тялото. Обърнете колите към гората и осветете терена.
Ако не го намерите, с нас е свършено…
Всичко това — в новия роман на Дик Франсис „Фаворит“
Останалата част от деня мина бавно и мъчително, защото всяко грешно движение, което правех, предизвикваше хор от протести във всеки смазан мускул или увреден нерв. И по-рано бях ритан от коне, но не на толкова много места наведнъж и знаех, макар и да не можех да видя, че кожата ми е покрита с широки яркочервени петна, които ставаха по-големи, а след това почерняваха и накрая пожълтяваха, когато кръвта по ударените места се разпръснеше. Лицето ми, знаех си, щеше да претърпи същото дъговидно превъплъщение и несъмнено се бях сдобил с два прекрасни черни кръга около очите.
Хапчетата, които доктор Мичъм изпрати по сестрата с хубавите зъби, намалиха с малко усещанията, така че останах със затворени очи и си представях, че се нося над морето, окъпан от слънцето, и счупените ми костици и тупащата глава почиват на нежна вълна. Запълних гледката с чайки, бели облаци и деца, пляскащи в плитката вода край брега, и това ми вършеше добра работа всеки път, когато се опитвах да мръдна.
Късно вечерта главоболието ми стана още по-лошо и ту потъвах, ту излизах от тежките кошмарни съновидения, в които си представях, че крайниците ми са закачени с големи тежести, а аз целият изпотен се мъчех да размърдам пети и пръсти в пристъп на агонизиращ страх, че липсват. Но незабавно, след като можех да ги почувствам отново, постилките ми пращаха облекчение, което ме хвърляше отново в същите кошмари. Цикълът от кратки събуждания и дълги болезнени сънища продължаваше безкрайно, докато загубих представа кое е истинско и кое не.
Нощта, минала по този начин, бе толкова тежка и мъчителна, че при сутрешната визитация помолих доктор Мичъм да ми покаже, че ръцете и краката ми все още са прикрепени към мен. Без да каже дума, той махна завивките, хвана здраво краката ми и ги вдигна на няколко сантиметра, така че да мога да ги видя. Вдигнах ръцете си и ги разгледах, после спуснах пръстите си над корема: почувствах се пълен идиот, защото се плашех за нищо.
— Не се притеснявайте — рече доктор Мичъм. — Не може да очаквате мозъкът ви да работи идеално, след като толкова дълго сте били в безсъзнание. Заявявам ви, че нямате наранявания, за които да не знаете. Няма вътрешни увреждания, нито липсващи крайници. След три седмици ще бъдете като нов.
Зорките му, бледосини очи вдъхваха доверие.
— Само че — добави той — ще имате белег на лицето си. Направихме ви шев на лявата челюст.
Тъй като не бях първи красавец и преди, новината не ме разтревожи много. Благодарих му за грижите и той отново ме зави с чаршафа и одеялото. Острото му лице внезапно се освети от закачлива усмивка и той рече:
— Вчера ми казахте, че ви няма нищо и ще станете от леглото днес, ако си спомням точно.
— Що не се гръмнете — озъбих се аз със слаб глас. — Ще стана утре.
В крайна сметка чак в четвъртък можах да стана на крака и се прибрах вкъщи при Сила в неделя сутринта, чувствайки се по-скапан, отколкото бях склонен да призная, но все пак в приятно разположение на духа. Баща ми все още беше тук и дойде да ме посрещне. Смяташе да отлети следващата седмица.
Сила и Поли цъкаха с език и правеха съчувствени забележки, докато излизах от ягуара с четвърт от обичайната си бързина и пристъпвах внимателно към входните стълби. Но младият Хенри, който погледна с бърз, разбиращ поглед черно-жълтото ми лице и дългия, току-що зараснал белег през бузата ми, ме поздрави с думите:
— И как е ужасното чудовище от далечния космос?
В седем часа вечерта, когато децата вече се бяха качили горе в леглата си, звънна Кейт. Сила и баща ми внезапно решиха да донесат малко вино от зимника и ме оставиха сам във всекидневната да си говоря с нея.
— Как са счупените места? — попита.
— Сглобени добре — отвърнах. — Благодаря ти за писмото и за цветята.
— Цветята бяха идея на чичо Джордж — призна тя. — Аз му казах, че прилича малко на погребение, като ти изпращаме цветя, а той реши, че това е доста смешно, и дори се разхили. На мен в действителност никак не ми беше до смях, когато разбрах от госпожа Дейвидсън, че наистина си бил близо до погребението си.
— Доникъде не съм бил близо — отрекох. — Сила преувеличава нещата. И въпреки че идеята е била на чичо Джордж, благодаря ти много за цветята.
— Мисля, че трябваше да изпратя лилии3, а не лалета — подразни ме Кейт.
— Можеш да изпратиш лилии следващия път — казах, като се наслаждавах на бавния й съблазнителен глас.
3
в Англия обичайните цветя за погребение са лилиите. — Б.пр.