Фаворит

— Хайде тогава! — викна Дейн.

Срита коня си и започна да се насочва към дясната страна на Сенди. Аз се отделих от перилата и накарах Лъч да се отмести встрани. До финала имаше около два километра и все още никой не бе започнал да спринтира, така че пред нас имаше цяла група ездачи. Зад нас не беше останал никой. След препятствието имаше дълъг завой, водещ към правата отсечка на пистата. Ако Сенди или аз паднехме, това трябваше да стане, преди да е свършил завоят, защото, когато се окажехме вече на правата, комендантите сигурно щяха да виждат много добре какво става.

Дейн прескочи препятствието покрай Сенди, а аз бях малко по-назад. Когато се изравних с двамата, Дейн пришпори коня си и избърза напред, като остави място, за да се приближа и притисна Сенди до перилата.

Дръпнах Лъч грубо към коня на Сенди и другото животно се удари в перилата. Сенди извика и замахна с юмрук. Силно ударих ръката му с моя камшик.

Исках да го сваля, без да нараня коня му. Бях достатъчно непочтен към собственика, защото се опитвах да го лиша от призово място в гонката, като съборя жокея му: все пак беше далеч по-добре да не наранявам животното.

Като стиснах юздите в дясната си ръка, хванах с лявата си ботуша на Сенди зад коляното и дръпнах. Бях все пак твърде далеч и нямах достатъчно сила. Той се заклати в седлото, но все пак запази равновесие. Започна да ме ругае.

Бяхме стигнали в средата на завоя. Трябваше да го направя — сега или никога. Отново блъснах силно коня на Сенди към перилата. Той извика отново. Знаех, че кракът му може би е премазан, натъртен, дори разкъсан от боядисаното в бяло дърво. С моя крак, изтръпнал след същата процедура, нямах жалост към него. После кракът му се удари в една от отвесните подпори доста шумно.