Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
— Струва ми се, че знаете доста добре основанията му.
— И би трябвало. Защото, докато живеех във външния свят, преди Бог да ме нарече сестра Бианка, бащиното и фамилното ми име бяха Алесандро Сфорца Бентиволио. Нашият покровител е мой баща.
Бернардино се обърна стреснато. Нищо чудно тогава, че абатесата му напомняше в известна степен за Анселмо — все пак беше биологична сестра на свещеника от Сароно! Дали й е известно, че има брат? Дали бащата е признал пред тази неземна жена своите грехове?
Сестра Бианка възприе обръщането му по друг начин и изрече бързо:
— Виждам, че искате да работите. Оставям ви.
Бернардино се обърна, за да я увери, че не иска да я гони, ала тя вече бе изчезнала в манастирската част на църквата. Той се качи обратно на скелето си и се загледа към стената, където бе видял във въображението си сцените, описани от нея и брат й. Кръвта вече я нямаше, мъртвите легионери — също. „Любовта не умира — помисли си той. — Наистина не умира, Симонета!“ (Нямаше представа, че един добър човек бе казал наскоро на Симонета същите думи — мъж от различна вяра, с различна легенда, но със същото послание. Само дето тогава двамата не бяха в параклис, а сред бадемов лес.) Докато художникът съзерцаваше стената, пред очите му израсна зелена трева, а след нея красив град. Свети Мавриций, отново силен и отново жив, основа своята църква върху костите на своите шест хиляди и шестстотин войници. От земята изникна надежда. Бясно, преди този образ да бе избледнял, Бернардино започна да рисува.
Двайсет и пета глава
Казанът за ракия
— И сега какво смятате да правите?
Симонета и Манодората седяха на пода на някогашната съкровищница. Мястото не беше никак удобно, подът беше още пълен с черупки от бадеми, но гостът й очевидно държеше на уединението. Той беше седнал първи, с кръстосани крака като мавър, а тя, отново облечена в ловния костюм на Лоренцо, бе решила да последва примера му и осъзна, че позата всъщност е изненадващо удобна.
— Нямам представа — въздъхна Симонета.
Манодората сведе очи към пода и рече:
— Този човек, художникът, Луини — замина си. — Това беше изявление, а не въпрос.
Симонета се насили да отговори, като се стараеше да не позволи на гласа си да се разтрепери.
— Да. Замина си.
Манодората кимна дълбокомислено. Тя знаеше, че не е необходимо да му обяснява каквото и да било, нито да го пита откъде знае какво е станало в църквата, която не беше от неговата вяра. Беше сигурна, че той няма да я съди. Отдавна беше й казал, че някой ден отново ще се влюби и ето че се бе оказал прав. Обаче не я беше предупредил, че този път ще боли повече, отколкото първия път. Сивите му очи, толкова приличащи на едни други очи и същевременно не толкова, й предлагаха цял един свят на съчувствие и разбиране. После той заговори:
— Добре е станало, че е заминал. Кардиналът е много отмъстителен човек. Жаждата му за отмъщение не познава граници. Изпълнен е с огромна ненавист към хората и знае да чака своя час.
Симонета побърза да се загърне по-плътно с мантията си, усещайки заплахата от кардинала като студен повей.
— Значи познавате този човек, така ли?
Манодората въздъхна примирено и дъхът му излезе подобно на последен повей на вятъра преди отпускането на платната. После рече тихо:
— Да, познавам го. Защото именно той ми отсече ръката — очите му се разшириха и той продължи: — Да, за всяка приказка си има време, а на тази като че ли времето й е сега. Трябва да знаете какво се случи с мен — вдигна от пода един загнил бадем и започна да го бели с едната си ръка, докато говореше. — Преди три години в Толедо Габриел Солис де Гонзалес беше кардинал и работеше в една нова църковна институция, наречена „Светата служба“.
Симонета го погледна неразбиращо.
— Но е позната повече под друго име — Инквизицията.
Въобразяваше ли си или Манодората действително сниши глас, произнасяйки с ужас тази дума?
— Толедо беше моят дом. Аз бях банкер и лихвар с отлична репутация. Наскоро се бяхме оженили с Ребека, а Елиях и Йовафет бяха все още бебета — усмихна се при този спомен, но усмивката му скоро угасна. — Обичахме се много, ала светът започна да ни мрази. Бяхме принудени да живеем в юдериас — място, което венецианците по-късно нарекоха гето.