Книга на илюзиите
- Автор: Остър Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Било сутринта на 21 декември 1931 година. Сандъски се намирал на шейсет мили разстояние и Хектор проспал по-голямата част от пътуването, събудил се чак когато автобусът спрял на автогарата след два часа и половина. В джоба си имал само малко над триста долара: двеста и петдесетте от Миърс, една банкнота от петдесет, която пъхнал в портфейла си, преди да тръгне от Чикаго на двайсети, и рестото от десетачката, с която платил автобусния си билет. Отишъл в бюфета на автогарата и си поръчал специална закуска: хемендегс, препечена филийка, картофи по селски, портокалов сок и слонска доза кафе. Докато преполовявал третата си чаша, попитал касиера дали има какво да се види в града. Просто минавал, казал, и едва ли някога щял да попадне отново тук. Сандъски не е голямо чудо, отвърнал касиерът. Само едно малко градче, нали, но на ваше място бих хвърлил един поглед на Сийдър Пойнт. Там е увеселителният парк. Има ги ледените пързалки и ездата, влакчето на ужасите и хотелските обирджии, всякакви работи има. Между другото, тъкмо там Кнут Рокни измислил предния пас, в случай че сте футболен запалянко. Сега през зимата е затворено, но все пак си струва да се види.
Касиерът му нарисувал и малка карта върху една салфетка, но вместо да завие надясно от автогарата, Хектор тръгнал наляво. Това го отвело на „Кемп Стрийт“ вместо на „Кълъмбъс Авеню“, а втората му грешка била, че по „Уест Монроу“ тръгнал на запад, вместо на изток. Стигнал чак до „Кингс Стрийт“ и едва тогава загрял, че върви в грешната посока. Никакво полуостровче нямало наоколо и вместо центрофуги и дяволски въртележки, пред него се изправяли в редица мрачни порутени фабрики и изоставени складове. Студ, схлупено небе, мирис на сняг във въздуха и едно осакатено трикрако куче — единственото живо същество на сто метра околовръст.
Хектор тръгнал обратно по стъпките си — и в момента, в който се обърнал, бил завладян от чувство за нищожност, от изтощение — толкова силно, толкова безпощадно, че трябвало да се подпре на една стена, за да не падне. Откъм езерото Ери духал леден вятър и макар че брулел лицето му, Хектор не знаел дали това е истински вятър, или само си въобразява. Не знаел кой месец е, коя година. Не можел да си спомни името си. Тухли и калдъръм, облачето пара от дъха му и трикракото куче, куцукащо към ъгъла и изчезващо от погледа. По-късно разбрал, видял картината на собствената си смърт, портрет на една душа в развалини, и дълго след като се съвзел и продължил, една част от него си оставала там, на пустата улица в Сандъски, Охайо, борейки се за глътка въздух, докато съществуването му се стичало като слюнка навън.
В десет и трийсет вече бил на „Кълъмбъс Авеню“ и си пробивал път сред тълпата, тръгнала на коледни покупки. Отминал киното на Уорнър Брадърс, маникюристкия салон на Естер Гинг и обущарницата на Капоци, видял как хората влизат и излизат от Кресгис, Монтгомъри Уорд и Улуъртс, чул един самотен Дядо Коледа от Армията на спасението да подрънква медено звънче. Като стигнал до Търговско-банковата и застрахователна компания, решил да влезе вътре и да развали две от петдесетачките си на банкноти от по десет, пет и един. Операцията била безсмислена, но тъкмо в този момент не му хрумвало нищо друго, което би могъл да направи, и сметнал, че вместо да блуждае в кръг, може би ще е добра идея да влезе за малко на топло, ако ще да е само за минута.
Неочаквано, банката била пълна с клиенти. Опашки от по осемдесет души, мъже и жени, се точели пред четирите зарешетени гишета, подредени едно до друго на западната стена. Хектор се наредил на най-дългата опашка, която се оказала втората откъм вратата. Миг след като заел мястото си, към опашката отляво се присъединила млада жена. Изглеждала като да е на двайсет и нещо, носела дебело вълнено палто с кожена яка. Като нямал какво друго да прави в момента, Хектор взел да я разглежда с крайчеца на окото си. Открил, че лицето й е забележително, интересно, с високи скули и грациозно оформена брадичка; харесал му замисленият, самовглъбен поглед, който доловил в очите й. В доброто старо време би я заговорил незабавно, ала сега се задоволил да я гледа, да фантазира за плътта, скрита под палтото, и да си представя мислите, понесени из тази нейна чудна, впечатляваща главица. По едно време тя неволно погледнала към него и като видяла как настойчиво я зяпа, отвърнала на погледа му с краткотрайна, загадъчна усмивка. Хектор кимнал, усмихнал се пак така кратко в отговор и след миг нейното изражение се променило. Тя присвила очи, намръщила се объркано, сякаш се опитвала да си спомни нещо, и Хектор разбрал, че е разпознат. Нямало никакво съмнение: жената е гледала филмите му. Познавала лицето му и макар че все още не можела да се сети кой е, едва ли щели да й трябват повече от трийсет секунди, за да реши загадката.