Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
После парченцата бързо се подредиха по местата си. Защо иначе Джунипър ще я моли да преправя роклята? Не може да е за нещо толкова обикновено като една вечеря, а за сватба. За собствената й сватба с Томас Кавил, който тази вечер пристигаше да се запознае с тях. Мъж, за когото до този момент не знаеха нищичко. Всъщност в момента знаеха само онова, което пишеше в писмото на Джунипър — че го е поканила на вечеря. Запознали се по време на едно въздушно нападение, имали общ приятел, той бил учител и писател. Сафи напрягаше мозъка си да си спомни останалото, точните думи, които беше използвала Джунипър, формулировката на фразата, оставила ги с впечатлението, че въпросният господин по някакъв начин е спасил живота й. Дали не си бяха въобразили тази подробност, запита се Сафи. Или това беше една от творческите измислици на Джунипър, разкрасената действителност, целяща да ги предразположи?
В дневника за него пишеше съвсем малко повече, но сведенията не бяха биографични. Там бяха описани чувствата, желанията, копнежите на една вече зряла жена. Жена, която Сафи не познаваше, от която се стесняваше, една вече светска жена. А щом Сафи трудно успяваше да се примири с промяната, колко ли време щеше да се налага да убеждават Пърси? В очите на близначката й Джунипър открай време беше малката сестричка, появила се на този свят, когато двете вече бяха пораснали, момиченцето, което трябваше да глезят и да закрилят. Момиченцето, което трябваше да окуражават, чието доверие трябваше да спечелят чисто и просто с кутия бонбони.
Сафи се усмихна тъжно заради своята твърдоглава близначка, която несъмнено дори в този момент се готвеше да се бори желанието на баща им да бъде изпълнено. Горкичката скъпа Пърси: беше толкова интелигентна, храбра и мила, беше по-корава от камък, но и напълно неспособна да се отърси от неизпълнимите очаквания на татко. Сафи беше по-съобразителна — тя отдавна се беше отказала да угажда на Негова светлост.
Потръпна, изведнъж усетила, че й е студено, и потри ръце. После ги скръсти, решена да почерпи от тях сила. Сафи трябваше да бъде силна заради Джунипър, неин ред беше да го направи. Понеже тя разбираше нещо, което Пърси не проумяваше — бремето на романтичната страст.
Вратата рязко се отвори и на прага застана Пърси. Течението затръшна вратата зад нея.
— Навън вали като из ведро — избърса тя водата от носа и брадичката си и разтърси мократа си коса. — Чух някакъв шум горе. Преди малко.
Сафи примигна, адски озадачена. И заговори сякаш механично:
— Бил е капакът. Мислех, че съм го оправила, но нали не съм много сръчна с инструментите… Пърси, къде си ходила, за бога? — И какво беше правила? Сафи се ококори, когато забеляза мократа и кална рокля на близначката си и… листа ли бяха това?… в косата й. — Главоболието ти мина, така ли?
— Моля?
Пърси беше взела чашите им и вече наливаше по още едно уиски до масичката с питиетата.
— Питах за главоболието ти. Намери ли аспирина?
— О, да, благодаря ти.
— Нямаше те доста време.
— Така ли? — Пърси подаде чашата на Сафи. — Може би. Стори ми се, че чух някакъв шум навън. Може да е бил По, уплашен от бурята. Отначало си помислих, че е приятелят на Джунипър. Как се казваше?
— Томас. — Сафи отпи. — Томас Кавил. — Въобразяваше ли си, или Пърси наистина избягваше погледа й? — Пърси, надявам се, че…
— Не се притеснявай. Ще се държа мило с него, когато пристигне — завъртя тя течността в чашата си. — Ако изобщо дойде.
— Не бързай да го съдиш, че закъснява, Пърси.
— Защо не?
— Заради войната е. Вече нищо не се движи навреме. И Джунипър още я няма.
Пърси взе цигарата, която беше оставила преди малко, облегната на ръба на пепелника.
— И нищо чудно.
— Той ще се появи.
— Ако изобщо съществува.
Ама че странни приказки! Сафи прибра една немирна къдрица зад ухото си, объркана и загрижена, чудейки се дали Пърси просто се шегува — една от типичните за нея иронични забележки, които Сафи обикновено приемаше буквално. Коремът й беше започнал да се бунтува, но Сафи не му обърна внимание и предпочете да приеме забележката от хумористичната й страна.