Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Джунипър щеше да ни каже. Ако е истина, тя щеше да ни каже.
Бузите на Сафи пламнаха, когато тя си спомни за дневника на горния етаж, за шокиращото нещо, което неотдавна бе написано там, за болката, че не е било споделено с нея.
— Сафи?
— Разбира се — побърза да се съгласи тя. — Хората така правят, нали? Споделят си такива неща.
— Да.
И беше истина. Едно е да пазиш в тайна любовна история, а друго — годеж. Сафи беше сигурна, че дори Джунипър не е толкова сляпа за чувствата на другите, за усложненията от подобно решение.
— Все пак — каза Пърси — трябва да поговорим с нея. Да й напомним, че татко…
— Вече го няма — довърши изречението й благо Сафи. — Него го няма, Пърси. Вече всички сме свободни да постъпваме според желанията си.
Можеха да напуснат Милдърхърст и да отплават към бляскавия и вълнуващ Ню Йорк, без да поглеждат назад.
— Не — рязко възрази Пърси и за момент Сафи се притесни, че е изрекла намеренията си гласно. — Не сме свободни, не напълно. Всяка от нас има задължения към другите. Джунипър го разбира, тя знае, че бракът…
— Пърси…
— Това беше желанието на татко. Това бяха условията му.
Очите на Пърси се взираха в нейните и Сафи осъзна, че за пръв път от месеци има възможност да изучава отблизо лицето на близначката си. Забеляза, че по него са се появили нови бръчки. Тя пушеше и се тревожеше много, а войната несъмнено вземаше своето, но каквато и да беше причината, жената, която седеше пред нея, вече не беше млада. Не беше и стара и Пърси внезапно осъзна — но това си го знаеше и преди, нали така?, — че има нещо друго, че съществува междинно състояние. Че и двете са в него. Вече не са млади, но и още не са старици.
— Татко знаеше какво прави.
— Разбира се, скъпа — нежно каза Сафи.
Защо не ги беше забелязвала преди, всички онези жени в сивкавата междина? Определено не бяха невидими, просто се занимаваха със своите неща, без да се набиват на очи, вършеха онова, което вършат жените, когато не са вече млади, но и още не са остарели. Поддържат дома спретнат, бършат сълзите от бузите на децата си, кърпят чорапите на съпрузите си. Изведнъж Сафи осъзна защо Пърси се държи така — сякаш завиждаше на вероятността Джунипър, която бе само на осемнайсет, да се омъжи някой ден. Завиждаше, че пред нея е целият й живот на зряла жена. Разбираше защо точно тази вечер Пърси е потънала в сантиментални мисли. Макар движена от загрижеността си към Джунипър и мотивирана от клюките в селото, всъщност срещата й с Люси беше причината да се държи така. В този миг вълна от безусловна обич към нейната храбра близначка заля Сафи, толкова мощна вълна, че я остави без дъх.
— Нямахме късмет, нали, Пърси?
Пърси вдигна поглед от цигарата, която свиваше.
— Моля?
— Ние двете. Нямахме късмет в сърдечните дела, нали?
Пърси я измери с поглед.
— Не мисля, че късметът има нещо общо. Чисто и просто математика.
Сафи се усмихна — точно както им беше казала втората им гувернантка точно преди да замине, да се върне в Норвегия и да се ожени за овдовелия си братовчед. Беше ги завела за урока на брега на езерото — както правеше, когато не й се преподаваше, но искаше да избяга от строгия поглед на господин Брод. Вдигна очи, както се приличаше на слънце, и каза с ленивия си акцент и с блеснали от жестоко удоволствие очи, че двете най-добре да се откажат от всякакви мисли за брак, че войната, в която е бил ранен баща им, е отнела всички шансове и на тях двете. Тринайсетгодишните близначки само я гледаха с празен поглед — обичаха да го правят, понеже знаеха, че това притеснява възрастните. Какво ги интересуваше? Бракът и ухажорите бяха последната мисъл в главите им по онова време.
— Е, малко е тъжно, нали? Всичките ти евентуални съпрузи да загинат по бойните полета във Франция.
— Ти колко смяташе да имаш?
— Моля?
— Колко съпрузи? Каза: „Всичките ти евентуални съпрузи…“ — Пърси запали цигарата и махна с ръка. — Няма значение…
— Само един. — На Сафи изведнъж й олекна. — Исках да имам само един.
Последва мъчително мълчание и поне Пърси имаше благоприличието да се почувства видимо неловко. Не каза нищо обаче, не изрече утешителни думи, не направи мил жест, просто стисна върха на цигарата си, приспа я и се запъти към вратата.