Проходът

— Страх ли те е?

Ейми се сгуши до него, качулката очертаваше лицето ѝ в студа, а тя с две ръце стискаше лоста. Очите ѝ се бяха разширили. Поклати красноречиво глава:

— Ъхъ.

Колата се повдига и спира още много пъти. Когато стигнаха на най-високото, гледката се простираше над целия лунапарк, гимназията, паркингите и нататък върху целия градец, кръстен на Омир, с неговата мрежа от осветени улици. По пътя все още се движеха коли, запътили се към лунапарка. От високото движението на колите изглеждаше като движение на цели в стрелбище. Улгаст търсеше с поглед долу Дойл, когато усети, че колата отново се раздвижва.

— Дръжте се!

Спуснаха се във въртеливо и стремглаво движение, с тела, опрени към лоста. Разнесоха се викове на удоволствие. Улгаст притвори очи от устрема на спускането. Много години бяха изминали от последното му посещение в лунапарк и въртенето предизвика у него всепомитащо изумление. Усети тежестта на Ейми, притисната в него от движението на колата при завъртането и спускането. Когато отново погледна, бяха съвсем близо до земята, минаха на сантиметри от силно утъпканата пръст, около тях светлините на лунапарка се сипеха като звезден дъжд. После отново се издигнаха високо в небето. Шест, седем, осем пъти, всеки път се спускаха и издигаха в дъга. Продължи безкрайно и свърши за миг.

Когато дойде ред на накъсаното от придърпвания слизане на клиентите, Улгаст сведе поглед към Ейми и видя същия преценяващ поглед, но зад тъмнината на очите ѝ забеляза топлото сияние на щастието. В него се отвори ново усещане: никой никога не му беше правил такъв подарък.

— Е, как беше? — попита я с усмивка.

— Беше жестоко — бързо вдигна лице Ейми. — Искам пак.

Механикът ги освободи от лоста, те се наредиха пак на опашката. Пред тях стоеше едра жена с рокля на цветя и съпругът ѝ с обветрено лице, облечен в джинси и стегната каубойска риза, с голяма топка тютюн в уста.

— О, колко е сладка — обяви жената и сърдечно погледна Улгаст. — На колко е?

— На осем — отговори Ейми и улови Улгаст за ръка. — Това е татко.

Жената се разсмя, веждите ѝ политнаха нагоре като парашути, опънати от въздуха. Страните ѝ грубовато поруменяха.

— Разбира се, че е твоя татко, миличка. Веднага се вижда. Ясно е като бял ден — смушка съпруга си в ребрата. — Много е сладка, нали, Ърл?

Мъжът кимна.

— Точно така.

— Как се казваш, миличка?

— Ейми.

Жената отново погледна Улгаст.

— Имам племенница горе-долу на нейните години, но не говори и наполовина така добре. Трябва да се гордеете с нея.

От смайване Улгаст не успя да отговори. Чувстваше се така, сякаш все още е на виенското колело, разумът и тялото му бяха притегляни от страховита гравитационна сила. Спомни си за Дойл, зачуди се дали наблюдава сцената, стаен някъде след множеството. Но после осъзна, че изобщо не му пукаше. Дойл да си гледа до насита.

— Отиваме в Колорадо — добави Ейми и стисна заговорнически ръката на Улгаст. — На гости на баба.

— Така ли? Твоята баба е голяма късметлийка с внучка като теб, която ѝ отива на гости.