Пайнс [Живи или мъртви]

Беше създанието, което бе видял през нощта от нишата над реката.

Създанието, което беше сънувал.

Но какво бе то, по дяволите?

Как можеше да съществува подобна твар?

Забърза нагоре по каньона с най-високата скорост, която беше развивал през този ден, като на всяка крачка поглеждаше назад.

Съществото скочи от последната скала и се приземи с грациозността на балерина. Движеше се на четири крака, снишено като глиган, хрипливото му дишане ставаше все по-силно, докато то намаляваше разстоянието с такава скорост, че Итън моментално осъзна, че няма никакъв смисъл да се опитва да му избяга.

Спря и се обърна към онова, което му предстоеше, разкъсван между опитите да проумее какво става и простото желание да оцелее.

Съществото вече беше на двайсет метра от него и колкото повече приближаваше, толкова по-малко Итън харесваше онова, което вижда.

Късо тяло.

Дълги задни и още по-дълги предни лапи с големи черни нокти.

Около петдесет, може би петдесет и пет килограма. Мускулесто.

Жилаво.

И най-вече хуманоидно. На слънчева светлина кожата му беше прозрачна като на новородена мишка, с мрежа от сини вени и пурпурни артерии; дори сърцето се виждаше едва-едва като пулсираща розова маса в самия център на тежестта му.

На десет метра Итън се приготви за сблъсъка. Малката глава на създанието беше наведена за атака, от краищата на озъбената паст се точеха кървави лиги, кремавите очи нито за миг не се откъсваха от целта си.

Итън долови вонята две секунди преди сблъсъка — на разложена плът и кръв.

То се хвърли във въздуха с писък, който странно напомняше на човешки; Итън се опита да се дръпне настрани в последния момент, но създанието беше предвидило тази маневра, замахна с лапа и го улучи през кръста. Ноктите с лекота преодоляха дебелата тъкан на якето и се забиха в хълбока на Итън.

Той изпита изгаряща болка, а в следващия миг инерцията на създанието го повлече и го тръшна върху камъните с такава сила, че изкара въздуха от дробовете му.

Итън се мъчеше да си поеме дъх, когато съществото атакува.

Като озверял питбул.

Мълниеносно бързо.

С брутална сила.

Замахна диво, докато Итън вдигаше ръце да защити лицето си от ноктите, които бяха остри като на граблива птица и разкъсваха с лекота дрехите и кожата му.

Само за секунди съществото беше успяло да възседне Итън и ноктите на задните му лапи се забиха дълбоко в прасците му и го приковаха като пирони за земята.

Насред целия този ад Итън зърна лицето му.

Големи, широко отворени ноздри.

Малки матови очи.

Голо теме и толкова опъната и тънка кожа, че можеше да види шевовете на черепа там, където костите се съединяваха като парчета от пъзел.

Венци с два реда малки остри зъби.

Имаше чувството, че се бори часове с това нещо — времето се бе забавило и пълзеше като охлюв, докато в действителност бяха изминали само секунди. Бойното обучение на Итън се мъчеше да се задейства, умът му започваше да се издига над страха и объркването, опитваше се да сподави лудата паника, която го беше погълнала. Колкото по-опасна и хаотична е ситуацията, толкова по-ясно трябва да мислиш, за да прецениш как да оцелееш — и засега Итън търпеше провал. Беше позволил на сблъсъка да изсмуче повечето му сили и ако не овладееше страха и разхищението на енергия, след още шейсет секунди нямаше да има нито умствената, нито физическата възможност дори да се съпротивлява.