Тревожни хора
- Автор: Бакман Фредерик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542830580
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Тревожни хора». Краткое содержание книги:
Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица. В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого.
Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия:
Как е успял да се измъкне обирджията?
Защо всички са толкова ядосани?
И какво всъщност не им е НАРЕД на хората в днешно време?
– Здрасти! Окей ли е... – започва брокерката, но Джак веднага изревава:
– ЗНАМ КОЯ СИ!
– Не разбир... – ахва брокерката.
– Успокой се, Джак, моля те – пуфти Джим откъм вратата.
– ТИ СИ БИЛА! – крясва Джак, който изобщо не планира да се успокои.
– Аз? – пита брокерката и щом среща погледа на Джак, изпитва щастие и благодарност, че наоколо няма телефонни указатели.
Очите на Джак проблясват триумфално, когато той се надвесва над масата, стиснал юмруци във въздуха, и просъсква:
– Трябваше да се досетя от самото начало. В апартамента изобщо не е имало брокер. Обирджията си ТИ!
50.
Идиотско е, разбира се, че Джак не проумя още отначало кой е обирджията. Сега впоследствие всичко му се струваше очевидно. Може би майка му беше виновна. Тя го сплотяваше с баща му, но понякога и го разсейваше. Днес, по някаква причина, се беше загнездила в мислите му и не ги напускаше нито за миг. Тази жена беше също толкова неуправляема в смъртта, колкото бе и приживе. Може и да е имало някой по-невъздържан свещеник от нея, но надали е имало двама. Докато беше жива, влизаше в разправии с всички, може би най-вече със сина си, а техният конфликт не приключи с погребението. Защото най-много се караме не с хората, които са съвсем различни от нас, ами с тези, от които почти не се различаваме.
Понякога тя пътуваше по света, когато станеше катастрофа и хуманитарните организации набираха доброволци. Всички я критикуваха както в църквата, така и извън нея: или беше прекалено религиозна, или твърде малко. Или изобщо не трябваше да помага, или трябваше да го прави другаде. За хората, които никога не правят каквото и да е, няма нищо по-лесно от това да критикуват тези, които всъщност се опитват да помогнат по някакъв начин. Веднъж беше на другия край на земното кълбо и се озова насред разбунтувана тълпа. Втурна се да помогне на една кървяща жена да се измъкне оттам, и в хаоса самата тя бе наръгана с нож в ръката. Отведоха я в болница, откъдето успя да се обади у дома. Джим, който по цял ден гледаше новините и чакаше, я изслуша търпеливо, както винаги щастлив и облекчен, че се е отървала. Джак обаче разбра какво е станало, грабна телефона и така се разкрещя, че стана микрофония:
– Какво си правила там? Защо трябва да си рискуваш живота? ЗАЩО НЕ МИСЛИШ ЗА СЕМЕЙСТВОТО СИ?
Майката разбираше, че синът ѝ крещи, защото е изплашен и загрижен, затова прибягна до отговор, който бе използвала многократно:
– В пристанището е безопасно, миличък, но корабите не са построени, за да стоят закотвени.
Тогава Джак каза нещо, за което веднага съжали:
– Мислиш ли, че Бог ще те предпази от ножовете само защото си свещеник?
Тя седеше в болница на другия край на света, но въпреки това усещаше бездънния му страх. Затова шепотът ѝ бе пропит със сълзи, когато каза:
– Бог не ни предпазва от ножове, миличък. Ето защо ни е дарил със събратя – за да можем да се предпазваме едни други.
Не можеше да се спори с такава проклета, твърдоглава жена. Джак понякога мразеше факта, че ѝ се възхищава толкова много. Джим от своя страна я обичаше толкова силно, че едва дишаше. Но след тази случка тя вече не пътуваше толкова много и никога толкова далеч. После се разболя, те я изгубиха, а светът изгуби още един от закрилниците си.
Така че когато започна заложническата драма и Джак и
Джим стояха долу на улицата един ден преди Нова година, а началниците току-що им бяха наредили да чакат стокхолмчаните, и двамата се замислиха за нея и какво би направила тя, ако беше тук. Когато онзи лайм се приземи върху челото на Джак и стана ясно, че бележката, увита около него, е поръчка за пица, двамата проумяха, че няма да им се удаде по-добра възможност да се свържат с обирджията. Ето защо Джак се обади на парламентьора.
Той, макар да беше стокхолмачнин, се съгласи, че имаха право.
– Да, да, това може да бъде възможност за комуникация, доставката на пица, да, може. Но какво ще правите с бомбата във входа? – попита той.
– Това не е бомба! – отвърна Джак категорично.
– Смееш ли да се закълнеш?
– С каквито кълнежи си поискаш, и да знаеш, че майка ми ме е научила на страшно много. Този извършител не е опасен. Просто изплашен.
– Откъде знаеш?
– Ако беше опасен, ако знаеше какво прави, нямаше да поръча пица за всички заложници, замервайки ни с ЛАЙМ. Нека да отида да говоря с него, мога да...
Джак се спря. Искаше да каже „мога да спася всички“. Но вместо това преглътна и продължи: