Мъжът, жената и гладът [bg]

Колко малка й изглеждаше тази Хавана! Колко уязвима и крехка! Беше неголям конгломерат от градски къщи и колиби, на изток обграден от вода, а от другата страна — от стотици кедри, морско грозде, захарни ябълки, мамеи, сейби, манго, кокосови палми, махагонови дървета, гуанабано, покриващи хълма Ведадо, простиращи се отвъд кристалните води на река Алмендарес, която негърката упорито наричаше с име, звучащо като скоропоговорка.

— Индианецът я наричаше така — заяви тя, когато Клаудия се опита да я поправи. — Касигуа… Касигуагуа… Не си спомням добре. Попитай индианеца, когато го видиш.

Да, щеше да го направи, макар да се съмняваше, че ще благоволи да й отговори — беше й продумал само веднъж, когато посети неговата епоха… И внезапно се запита откъде Муба знае за съществуването на Индианеца. Но напоследък се случваха много странни неща. Например защо я беше довела на това място? Какво я интересуваше някакво си събитие, случило се преди толкова време? Спомни си лицата на жителите на Гуанабакоа, излезли да защитават крепост, която не беше тяхна, както и лицата на негрите и мулатите — някои освободени, други още роби, с мачете в ръка редом до бедните селяни. Всички те бяха нанесли на врага повече поражения, отколкото опитните испански войници.

Тогава я осени някакво предчувствие; идеята се загнезди в ума й като смътен сън, който не можеше да се забрави. В началото местните хора реагираха нерешително пред събитие, което ги беше изненадало. После започнаха непохватните опити да се организират, когато обаче авангардът на тази набързо сформирана съпротива влезе в боя, прояви храброст. Всеки подвиг, всяка рана, всяка смърт сякаш крещяха едно и също: родината вече не беше домът на предците им — испанци или африканци, а беше тази плодородна земя, влажна като бреговете й, вечно заливани от вълните.