Пазителката [bg]

— Гармът щеше да разкъса Хари Две — казах. — Трябваше да му хвърля убийственото заклинание. Впрочем нямах проблем да го сторя.

Астрея се взря продължително в лицето ми.

— Не се и съмнявам, Вега. Не се и съмнявам. — Тя ме потупа по ръката. — В трудни времена често се налага да съзряваме бързо. А сега, ако ме извините, трябва да отида да видя сина си.

Малко по-късно вратата се отвори и тя се появи отново. В първия момент, щом зърнах отвързания Арчи зад гърба й, скочих и грабнах пръчката.

— Не е необходимо, Вега — спря ме тя с властен жест.

Едва тогава го огледах по-внимателно. Чертите му бяха хрисими, дори някак раболепни.

— Какво се е случило с него?

— Направих му Субсервио — магия за покорство. Сега е напълно безобиден. Естествено, преди това поговорих с него. Опитах се да го накарам да види нещата от моята страна. Но не съм сигурна, че напълно успях.

— Относно Петия кръг… — започнах. — След като си била под влияние на объркващото проклятие, навярно не си ни казала всичко за него.

— Напротив, казах ви всичко, което знам. Дори моето Пророческо око не ми позволява да надзърна в него.

— Да го вземат мътните — измърмори Делф.

— Е, вече е време да потегляте — прекъсна Астрея последвалото кратко мълчание.

— Да потегляме? — повдигнах вежди. — За къде?

— За отвъдната страна на Мочурището, разбира се.

— Искаш да кажеш, още сега?

— Но трябва да знаете, че дори да ви се удаде, това си има цена.

— Цена? Каква цена?

— Най-просто казано, бягството оттук означава вечно затворничество.

Двамата с Делф се спогледахме слисано.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Астрея замахва с пръчката си.

— Желая ви успех.

Усетих как очертанията на стаята се размиват около мен.

И после всичко потъна в чернота.