Пазителката [bg]

— Не е ли очевидно?

— Поне за мен не.

— Значи не си от най-умните. Вероятно ще си оставиш костите още в Първия кръг.

— Може би, но поне ще съм опитала да премина отвъд.

— Именно там е работата! — извика той. — Скъпата ми майка от осем проклети века насам повтаря, че никой не може да прекоси Мочурището. Никой! Затова и останахме да гнием тук. Когато разбрах, че ти си решила да го направиш, а на нея изведнъж й е хрумнало да ти помага, реших, че си е изгубила ума. Напих се с еликсира, а онова, което остана, просто изхвърлих.

— Но защо тя не си е приготвила нов?

— Защото й направих объркваща магия.

— Значи си искал тя да умре?

Гласът му премина в истеричен писък:

— Откъде-накъде ще помага точно на вас? — Той притихна и известно време само дишаше учестено. — А и осемстотин сесии са достатъчно дълго време да живееш, не мислиш ли? — добави тихо.

Минута по-късно Делф се появи отново, съпроводен от Шеймъс.

— Какво стана? — скокнах насреща му. — Откри ли Дъха на Доминичи?

— Аз не, но ето този приятел тук го е открил.

— Ти ли, Шеймъс? възкликнах учудено. — Как така?

— Много просто. Мадам Прайн ме изпрати за него преди да стане… стара. — Той бръкна в джоба си и извади растение с дълго стебло и кървавочервен цвят, голям колкото юмрука ми.

— Значи било някакво просто цвете?

Хобът сбръчи нос в отговор на пренебрежителния ми коментар.

— Може да е просто цвете, но единственото място, където расте, е гнездо на усойници, а те хич не обичат да се разделят с него.

— Как тогава успя да го вземеш?

— Ами усойниците не обичат също и огъня, нали? — Сбръчканото му лице грейна в усмивка. — Е, една малка топка син огън случайно попадна в гнездото им, а после стана голяма пламтяща топка и докато се усетиш, от тях не остана и помен.

— Блестящо, Шеймъс, направо блестящо. Браво на теб!

Явно доволен от похвалата, той ми подаде цветето. Наведох се да го помириша и едва не се задавих. То вонеше на слепски фъшкии.

— А, да — обади се Делф. — Шеймъс каза, че било най-добре да не си пъхаме носа в него.

— Благодаря за предупреждението — отвърнах троснато. — Следващия път можеш да изчакаш още малко, преди да ми го кажеш.

Нарязах растението според инструкциите, изчаках пет минути и го хвърлих в кипящата смес. Вонята, която се надигна, бе неописуема.

— Майко мила! — възкликна Делф, покривайки лице с ризата си. Шеймъс избяга в антрето, а Хари Две зарови муцуна в лапите си. Но рецептата изискваше непрекъснато разбъркване, затова аз трябваше да стоя до тенджерата. Защипах носа си с пръсти, а от очите ми избиха сълзи. Няколко минути по-късно, всичко беше готово. Напълних едно шишенце с отварата, запуших го с тапа и двамата с Делф се втурнахме към стаята на Астрея. Заварихме я толкова бледна и смалена, че в първия момент я помислихме за умряла но после видяхме, че все още диша.

— Астрея, успях, нося ти еликсира.

Никакъв отговор.