Първородните [bg]

— Е, разкажи ми за Атина.

— Атина всъщност бе тази, която те посочи — отвърна той, без да се обръща. — Изглежда, смяташе, че заслужаваш да бъдеш запазена.

Мира прехапа устни.

— Тя е истинският водач на тази ваша конспиративни група, нали? Нелегалният отряд бойскаути, който се опитва да разкрие тайната на Марсианското око.

Той сви рамене, все така с гръб към нея.

— Ние, космическите, сме доста разделени. Всъщност марсианците дори не се смятат за космически. Атина е различни от всички нас и е много по-умна. Тя е може би единствената, около която бихме могли да се обединим.

— Чакай да си изясним нещата — прекъсна го Мира. — Атина е изкуственият интелект на щита.

— Негово копие. Оригиналният ИИ беше унищожен в последната фаза на Слънчевата буря. Преди бурята това копие бе изпратено към звездите. Някъде там то е било прихванато, активирано и излъчено обратно.

История, която бе чувала и от други.

— Даваш ли си сметка колко други невъзможни неща трябва да са истина, за да се случи това?

— Никой освен „Циклопите“ не знае подробностите.

— Телескопната станция за издирване на планети?

— Точно така. Разбира се, ехото би могло да бъде уловено навсякъде из Слънчевата система, но доколкото ни е известно, тя е активирана само на „Циклопите“. Сега тя е там, в специално изолирана информационна банка. По нейно желание. Доколкото успя да разбере Ханс Крийчфилд, по някакъв начин е успяла да прехвърли своя субагентна програма в идентификационната ти татуировка. Никой не знае как. След като ти е предала съобщението, програмата се е самоунищожила. Предполагам, че те следи с електронното си око, Мира.

Крайно обезпокоителна мисъл.

— А майка ми изчезна през другото Око. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Това, заради което майка ти отиде на Мир. А също и Атина.

— Колко ще чакаме?

— Не зная, Мира. Имаме време. Остават още осемнайсет месеца, докато К-бомбата достигне Земята… Виж, направихме, каквото можахме. Доведохме майка ти при Окото и пуф — това като че ли затвори веригата на всички чудатости в Слънчевата система. Не се обиждай. Сега е време да чакаме. Така че се успокой. Преживя доста — не само ти, но и ние. Пътуването от Земята, а и тази история с Изкопа и Окото — представям си как ти е подействала.

Мира приседна на крайчеца на единствения стол в помещението.

— Ти може да си мислиш, че е време за почивка, но аз се боя, че това е краят. Нуждаеше се от мен, за да доведеш майка ми тук, на Марс. Добре, направих го. Но сега се ударих в стена.

Той се претърколи и се обърна към нея.

— Съжалявам, ако се чувстваш така. Струва ми се обаче, че си прекалено сурова към себе си. Ти си добър човек, Мира. Видях го още в първия миг. Обичаш майка си и я подкрепяш дори ако това те прави нещастна. Но както и да е, не съм аз човекът, който да те съветва как да живееш. Аз самият шпионирам баща си. Представяш ли си какво ми е?