Лебедова песен [bg]

— Всичко е просто игра. Само се правех на лош. Не знам дали ми харесваше, или не. Просто в началото започнах така и…

— Гофърът е в дупката! — обади се Поу-Поу. — Майчице, глей го само как избяга!

— Защо постоянно говори за някакъв гофър? — попита Суон.

— Ранен е. Не знае какво приказва. — Старецът замърмори, че не може да си намери пантофите, че посевите се нуждаят от дъжд и отново млъкна. От тялото му се носеше топлина като от отворена фурна и на Джош му беше ясно, че няма да изкара дълго. Само Бог знаеше какво може да ти причини в главата гледката от взрива.

— Мама каза, че отиваме в Блейкман — обясни Суон, която досега беше насочила вниманието си към Поу-Поу. Тя знаеше, че умира. — Каза, че се прибираме у дома. Ти накъде се беше запътил?

— Град Гардън. Трябваше да се състезавам там.

— Домът ти там ли е?

— Не. Домът ми е в Алабама — много, много далеч оттук.

— Мама каза, че отиваме да видим дядо ми. Той живее в Блейкман. Семейството ти в Алабама ли живее?

Джош се замисли за Роуз и двамата си синове. Сега те бяха част от нечий друг живот — ако въобще бяха живи.

— Нямам семейство — отвърна той.

— Нямаш ли си някой, който те обича? — попита Суон.

— Не. Не мисля. — Джош чу стенанията на Дарлийн и каза: — По-добре отиди при майка си.

— Да, сър. — Суон запълзя към жената, но в един момент се обърна, за да погледне в мрака към черния гигант. — Знаех, че нещо ужасно ще се случи — каза тя. — Осъзнах го в нощта, в която си тръгнахме от караваната на чичо Томи. Опитах се да кажа на мама, но тя не ме разбра.

— Откъде знаеше?

— Светулките ми казаха — обясни Суон. — Разбрах го от светлините им.

— Сю Уанда? — повика я тихичко Дарлийн. — Суон? Къде си?

— Тук към, мамо — отвърна детето и пропълзя до майка си.

„Светулките ѝ казали — помисли си Джош. — Да бе.“ Момиченцето имаше развинтено въображение. Това беше хубаво — понякога въображението беше хубаво място, на което да се оттеглиш, когато нещата загрубееха.

Изведнъж се сети за облака от скакалци, който беше прелетял пред колата му.

— През последните два-три дни летят на ята от хиляди в полетата — беше казал Поу-Поу. — Малко е странно.

Дали скакалците знаеха, че нещо ще се случи в онези царевични полета? — зачуди се Джош. Дали можеха да усещат бедствията — вероятно ги надушваха от вятъра или от самата земя?

Насочи мислите си към по-важни въпроси. Първо трябваше да си намери ъгъл, в който да се изпикае, преди пикочният му мехур да се пръсне. Никога преди не му се беше налагало да седи на колене и да пикае приведен. Но ако въздухът беше достатъчно и се наложеше да живеят още известно време тук, трябваше да помислят къде да ходят по нужда. Никак не му се нравеше мисълта да пълзи в собствените си изпражнения, камо ли в нечии чужди. Подът беше от бетон, но се беше разцепил от трусовете; спомни си, че беше напипал градинска мотика сред останките, която можеше да помогне в изкопаването на нужник.