Fortune [bg]

— Получих го и го сложих в рамка.

— Млади Франц, още веднъж ти благодаря от името на Негово височество и лично от мое име.

— Хайде стига, няма да говорим години за това.

Да, по някое време ще прескочи до Щатите, та ако ще и само за да се полюбува на новата ми играчка — казиното. Тъй като, разбира се, е запознат с всички подробности по начинанието ми. Запознат, но далеч не ентусиазиран, а и като че ли малко обиден:

— Не ми казахте нищо, когато се видяхме в Джърси.

— Вие вече бяхте наясно по въпроса. Дори си позволихте една тъпа шегичка относно лова на слонове.

— Но не ми предложихте да се включа.

Не, тъй като в крайна сметка бях предпочел китайците.

— Щяхте ли да приемете?

Смее се. Очевидно е отново някогашният Хасан — дружелюбен, но дяволски потаен. „Един Аллах знае“ — казва. Вече се каня да затворя, за да обърна внимание на другите две линии, които звънят без прекъсване, когато:

— Франц? Пазете се.

— От какво?

— Нищо конкретно.

— Да не би моят стар враг Мартин Ял да е поел по пътеката на войната?

— Не, поне доколкото знам.

Няколко секунди мълчание. Ясно, няма да измъкна нищо друго. Хасан не е от хората, които казват повече, отколкото са решили да кажат. Този път наистина затварям, леко раздразнен.

Следващото обаждане е от австрийското генерално консулство в Ню Йорк. И дали заради предупреждението, което току-що получих от Хасан, дали защото от седмици изпитвам смътното, но натрапчиво усещане, че наистина „има нещо гнило“ в историята Баумер-Хайди-хотел-казино-Анна Мозер, мигом заставам нащрек. Гласът отсреща е белязан с подчертан германски акцент, но е изключително любезен:

— Господин Цимбали, при вас ли се намира в момента една млада австрийска гражданка на име Хайди Мозер?

За миг се поколебавам. Но благоразумието надделява.

— Да, при мен е.

Възможно ли е утре представител на генералното консулство да проведе среща? С мен и в присъствието на Хайди?

В момента, в който разговарям по телефона, виждам Хайди и Марк-Андреа, които си играят. Огромната писта за електрически колички — подарък от оня кретен Лупино е просната по цялата дължина на големия хол. Човек би помислил, че се намира в Кастьоле или в Уоткинс Глен. И в центъра на зрителното ми поле, ограничено от рамката на вратата, е именно Хайди. Със зачервено лице и виеща от въодушевление, тя манипулира едновременно няколко командни ръчки — истинска прелест! Хайди живее с нас вече над три месеца и през цялото това време не помня нито секунда, в която да не е била източник на смях, на радост и на щастие. Изпитвам почти безпокойство. Отговарям: