Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
— С нетърпение чакам да попаднем в каньона, който са открили пришълците. — Уил прескочи ствол, изпречил се на пътя му. — Не знаех, че в тази част на Бакбоун има път.
— Не съм сигурна дали въобще някой го знае — отвърна тя. — Според мен онези хора попаднаха там случайно. Входът бе изцяло скрит от растения.
— Сигурно е доста тесен — отбеляза Чаз замислено, — иначе, придвижвайки се по него на север, месоядните от басейна постоянно щяха да нападат фермерите от Северните полета.
— Да. Доста е тесен, искам да кажа.
Наведе се, за да подуши земята.
Уил я наблюдаваше как действа.
— Надяваш ли се да хванеш диря? Всичко тук е толкова мокро.
Чаз предаде въпроса.
Тя вдигна глава и продължи да върви.
— Не знам, но се опитвам. Бих разпознала навсякъде следите от семейството ми. А колкото до хората — бяха много, воняха отвратително и бяха страшно мръсни. Така че има шанс, според мен.
— Странно — отбеляза протоцератопсът. — Доколкото ми е известно, повечето хора обичат да се къпят. Но от друга страна е ясно, че тези са абсолютно нецивилизовани.
— Ако пришълците са каквито смятам — отвърна Уил, — просто не подозираш колко си прав.
В тучните дълбини на гората нещо се шмугна бързо в зеленината. Чаз се загледа нервно към мястото.
— Защо да не премислим наново намеренията си? След като открихме пътя надолу, можем да оставим ясни знаци и да се върнем за помощ.
— Каква помощ? — Уил подритна камъче. — Как ще мине по онази тясна пътека въоръжен апатозавър или торозавър?
— Е, тогава още хора.
— Съветът на Тритаун ще вземе решение. Но ако тогава вече е прекалено късно за семейството на Кеелк? Сегашното ни начинание може и да не е твърде разумно, но е добре да го доведем докрай.
Погледна към струтиомимуса. Тя не реагира на думите му. Нормално. Нали не разбираше човешки.
— Знам, знам — съгласи се Чаз. Откъсна с острата си човка изкусителна клонка и я задъвка замислено. Остави в устата му силен, но приятен ментов вкус. — Това е страхотно апетитно. Последна хапка за обречените.
— Не бъди такъв песимист. — Уил изчака протоцератопса да мине пред него. — Ако ни сподели беда, винаги можем да се разпръснем.
— Нима? За вас двамата ще е добре, но за мен? Да не съм птеродактил, та да се вкопча и да увисна на голите скали? — Въздъхна драматично. — Как въобще допуснах да бъда въвлечен в тази история?
Уил сложи приятелски ръка върху гърдите на протоцератопса.
— Доколкото си спомням, отказа да останеш. Вродената ти смелост и съчувствие не ти дадоха сърце да ни пуснеш сами. Грижа те е за другите, затова не се страхуваш да изложиш живота си на опасност заради тях.
— Да, да. — Преводачът закрачи малко по-живо. — Прав си, разбира се.
Някакъв клон изпращя. Тримата застинаха и впериха поглед по посоката на шума — почти не смееха да дишат. Застанала абсолютно неподвижно, Кеелк приличаше на някое от по-малките дървета, а Уил, изправен в цял ръст, можеше лесно да се скрие зад всеки ствол. Само розово-жълтото тяло на Чаз се открояваше ясно сред морето от зеленина.
— Няма нищо — прошепна Кеелк и отново тръгна.
Чаз пристъпваше плътно зад Уил.
— Говори ми още — промърмори преводачът тихо, — за смелостта ми. Просто за да не забравям за нея.
XIV
До следващото утро изминаха значително разстояние. Малко преди пладне спряха да хапнат. Уил искаше да попита нещо Кеелк и се извърна. Изненада се да види колко неподвижно стои струтиомимусът, стиснал разсеяно в ръка клонки с дребни зелени плодове. Разширените зеници и позата й говореха за голямото напрежение, с което се взираше в гората.
— Какво има? — Огледа се бързо, но не видя и не чу нищо, освен обичайните шумове. По челото му изби пот. В Дъждовния басейн по пладне е най-горещо и по това време не се движи почти нищо.
Отново я погледна. Определено или чуваше, или виждаше нещо.
— Натрапниците ли са?
Без да се обръща, тя прокара дясната си ръка през клюна си — недвусмислен знак да млъкне.
Тогава и той го чу.
Сред птичето чуруликане в екваториалната гора се открояваше тежко, дълбоко дишане. Придружаваше го нещо, което наподобяваше единствено приглушено чупене на клони. Чаз отстъпи и опря гръб в голямо дърво наблизо. Една лиана докосна гърба му и Уил си помисли, че дребният протоцератопс ще изскочи от кожата си, но за чест на динозавъра той не издаде и звук.
Уил се наведе към преводача и прошепна.
— Попитай я какво става? Попитай я…
Преди да завърши, Кеелк нададе серия остри, проницателни изписуквания.
— Трябвало да се движим. — Чаз се заслуша още по-внимателно. — Не, не да се движим, а да тичаме.