Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Уил се възхити на атлетичните способности на Кеелк. И как иначе — та струтиомимусът преодоля пропастта с един-единствен скок. Заедно поставиха четири дървета през дупката. Придържаха края на стволовете, а Чаз — полузатворил очи — предпазливо пристъпваше напред. Уил го последва с голяма лекота.
Озовал се благополучно от другата страна на препятствието, Чаз се постара да нормализира дишането си.
— Има ли… Има ли още много места като това?
Кеелк го успокои, че е единственото и той изпита видимо облекчение.
— За какво говорехте? — полюбопитства Уил, когато продължиха надолу.
Чаз изсумтя.
— Просто споделих, че ако това е най-опасното място от пътя, нататък наистина ще бъде лесен.
— Аха.
Уил се постара да не промени изражението си. По погледа в очите на протоцератопса ясно личеше колко внимателно е подбирал думите си.
Мога да отида навсякъде, където ходиш и ти, Уил Денисън, улови се че мисли Чаз. И същевременно се учуди защо въобще се сравнява с човешко същество. Беше крайно нединозавърска постъпка. Вероятно бе резултат от стреса, в който се намираше, реши той.
Пътеката се спускаше все по-стръмно, ала препятствията не бяха страшни. Но дори Кеелк позабави ход — внимаваше да не стъпи накриво и да полети надолу.
Чуха Дъждовния басейн преди да го зърнат: през мъглата се носеше жужене на насекоми, песни на птици, шум от листа. Постепенно започнаха да се открояват отделни дървета, храсти, лиани, растения. Орхидеи и други разцъфнали цветя изпълваха въздуха със силен аромат.
— Много е красиво — промърмори Уил. — Точно както си го спомням.
Чаз изгледа смаяно човека.
— Бил си тук и преди?
— Не точно тук. — Уил посочи към екваториалната гора. — Доста по на юг, при главния път. Видях и други места, но точно тук не съм бил. — Погледна към небето. — Тук облаците са много по-тежки, в сравнение с местата, където бях, а и мъглата е по-гъста.
— Напоследък влагата във въздуха из цяла Динотопия е много повече. — Протоцератопсът леко се наведе напред, за да оправи дисагите на гърба си. — Заради шестгодишната буря е. Въздухът е пренаситен.
По-силната горещина и влагата не им влияеха особено, защото се компенсираха от по-голямото съдържание на кислород.
Замаян от сравнително бързото спускане, Чаз понасяше промяната в климата по-болезнено от другарите си.
— Тук не е особено уютно — отбеляза той. — Лично аз предпочитам по-сух климат.
— Не е място, където да се установиш за дълго — съгласи се Кеелк.
Очите й зашариха из дълбините на гората все едно са бинокъл.
Забеляза, че човекът с тях внимателно изучава огромно розово цвете, забравил за опасностите наоколо.
— Не изглеждаш изплашен — каза му тя чрез Чаз.
— И преди съм бил в Дъждовния басейн. Преодолявал съм някои от препятствията му. — Посочи към гората. — Изглежда относително спокойна.
— Но знаеш, че има от какво да се страхуваме, нали?
— Разбира се. Дори и да ти се струва, че съм спокоен, бъди сигурна в едно: ослушвам се и наблюдавам не по-малко напрегнато от теб.
— Е, аз никога не съм бил тук. — Чаз помириса малък храст, отхапа замислено от листата му и дъвчейки, отбеляза: — Не забравяйте, че налетим ли на опасност, ще хванат първо мен. Нито умея да бягам като струтиомимус, нито да се катеря като човек.
— Можеш да изкопаеш дупка — предложи Уил.
— Определено ще го имам предвид — отвърна преводачът язвително.
— Оолу, моят инструктор по летене, постоянно повтаря, че е глупаво да предизвикваш опасностите. Кеелк е съумяла сама да измине този път.
— Но на няколко пъти беше доста страшно — напомни тя, след като Чаз преведе.
— Точно така — промърмори протоцератопсът. — Говори все такива окуражителни неща. — Хвърли поглед към гората. Всички посоки му изглеждаха еднакви. — Сега накъде?
Тя не се поколеба да посочи на изток. Насочиха се към дърветата, но се стараеха скалите и върховете на планините Бакбоун винаги да бъдат отляво.
— Хората, които ни плениха, също се придържат към скалите. Ако продължават да следват този път, ще ги открием.
— А после какво? — поиска да узнае Чаз.
Тя го погледна. Струтиомимусите нямаха славата на търпеливи същества.
— Първо ще намерим семейството ми.
От време на време спираше да подуши влажната земя. Почвата бе богата на аромати, но никой не й бе познат. Обилният дъжд бе отмил всички следи не само от семейството и похитителите им, но дори и нейните собствени, оставени неотдавна.