Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Мърси — промълви, — не всички русокоси момиченца имат сини очи.
Застанала лице срещу лице с него, хипнотизирана от настойчивия му поглед, жената колебливо промърмори:
— Ами… май е така.
— Някои са зеленооки, нали?
— Да. Ако се замислите, сигурно ще се досетите, че сте виждали блондинки с кафяви очи.
— Не много.
— Но все пак сте виждали такива жени и момиченца — настоя той и отново го обзе необяснимо предчувствие. Сърцето му биеше лудо като необязден кон, който бие с копита по стените на обора.
— Сигурна ли сте, че онова момиченце беше синеоко? — попита.
— Не, изобщо не съм сигурна.
— Възможно ли е да е било сивооко?
— Не знам.
— Помислете, опитайте се да си спомните!
Погледът на Мърси се замъгли, докато тя се опитваше да върне лентата на спомена. След миг поклати глава:
— Не мога да кажа, че бяха сиви… не съм сигурна.
— Погледнете ме в очите, Мърси!
Тя се подчини.
— Очите ми са сиви, нали?
— Да.
— Сиви с доста необичаен оттенък.
— Да.
— С лека отсенка на лилаво, нали?
— Да, така е.
— Как мислите, възможно ли е очите на момиченцето да са били като моите?
Мърси сякаш инстинктивно разбра какъв отговор иска да чуе непознатият, макар и да не се досещаше за причината. Тъй като имаше златно сърце, й се искаше да го окуражи. След дълго мълчание обаче каза:
— Наистина не знам. Не съм сигурна, и туй то.
На Джо му се стори, че ще припадне, но сърцето му биеше толкова силно, че целият трепереше. Стараейки се да говори спокойно, промълви:
— Моля ви, опишете момиченцето. — Хвана раменете на Мърси и продължи: — Затворете очи и си представете детето.
Тя се подчини, а Джо продължи:
— На лявата страна на момиченцето, само на два сантиметра от ухото му има малка бенка с формата на полумесец.
Жената дълго мълча, сетне промърмори:
— Може и да е имало бенка, но не си я спомням.
— Тогава може би си спомняте, че когато се е усмихвала, устните й са се извивали вляво.
— Нямам спомени да се е усмихвала. Толкова й се спеше, пък и беше като замаяна. Беше много сладка, но някак… необщителна.
Джо не успя да си спомни друга отличителна черта на дъщеричката си, която да раздвижи паметта на Мърси. Можеше с часове да й разказва за грациозното момиченце, за чара му, за мелодичния му смях, за чипото носле, за веждите и миглите му с цвят на мед, за съчетанието от нежност и сила, изписани на лицето му, за любознателността му и за вродената му интелигентност. Ала въпреки подробните описания не би могъл да получи от Мърси отговора, който се надяваше да чуе. Свали ръце от раменете й, а тя отвори очи. Джо остави шпатулата, която беше изтръгнал от ръката й, не знаеше какво да направи, че да я накара да си спомни подробностите, които го интересуваха.
— Съжалявам — промълви Мърси.
— Всичко е наред. Мислех… Не знам… не съм сигурен на какво се надявах…
Самоизмамата беше като костюм, който не му отиваше, и дори когато излъга Мърси Ийлинг, беше откровен към себе си — много добре знаеше на какво се надява. Съвпадението във възрастта на детето, което е било с Роуз, бе единственото, от което имаше нужда, за да се впусне отново в преследването на лъжливата надежда.
— Съжалявам — повтори Мърси, която беше почувствала промяната в настроението му. — Очите, бенката, усмивката… наистина не мога да си ги спомня. Но си спомням името на малката. Рейчъл я нарече Нина.
Барбара стана толкова рязко, че преобърна стола.
ГЛАВА 12
Шумът от водата, която се стичаше в улука, създаваше впечатлението за призрачни гласове — нетърпеливи и сприхави, гърлени и шепнещи, които задаваха въпроси на несъществуващ език.
Краката на Джо се подкосиха. Опря ръце на мокрото перило и се приведе. Дъждът намокри лицето му.
Барбара посочи ниските възвишения и гората на запад:
— Мястото на катастрофата е в тази посока.
— На какво разстояние е от тук?
Мърси, която беше застанала на прага на кухнята, отвърна вместо Барбара:
— На около километър по права линия.
Джо си представи как Роуз е избягала от местопроизшествието, където отломките от самолета са били обгърнати от пламъци. Тичала е по тясната пътека сред гъстата гора, провирайки се между шубраците, докато се е озовала на билото на хълма, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата. Навярно се е задъхвала, защото е носела детето…