Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Барбара отмести празната чаша от кафето и промърмори:
— Мърси, спомняте ли си адреса, на който оставихте тази жена в Пуебло?
Домакинята извърна поглед от отворената фурна и отговори:
— Не ми каза адрес, а ме насочваше от улица към улица, докато стигнахме къщата й.
„Няма съмнение, че Роуз просто е посочила някаква къща, тъй като не е познавала никого в Пуебло“ — помисли си Джо и зададе нов въпрос:
— Видяхте ли я да влиза в дома си?
— Готова бях да почакам, докато отключи вратата, но Рейчъл ми благодари и ме посъветва да побързам да се прибера вкъщи.
— Смятате ли, че ще можете да намерите тази къща и да ни я покажете? — попита Барбара.
Мърси очевидно прецени, че курабиите трябва да се пекат още няколко минути, плъзна тавата обратно във фурната и отговори:
— Разбира се, че си спомням постройката. Направи ми впечатление, защото беше красива и се намираше в хубав квартал. Но Рейчъл обясни, че къщата не е нейна, а на неин колега. Споменах ли, че тя имаше лекарска практика в Пуебло?
— Всъщност не сте я видели да влиза в сградата — настоя Джо. Предполагаше, че Роуз е изчакала добрата самарянка да се изгуби от погледа й, сетне се е отдалечила от къщата и е намерила превозно средство, с което да напусне града.
Лицето на Мърси се беше зачервило от топлината, излъчваща се от фурната, по челото й бяха избили капчици пот. Грабна хартиена кърпа, попи потта и едва тогава отвърна:
— Не. Както вече ви казах, оставих ги пред къщата и те тръгнаха по алеята към входната врата.
— Чакайте… говорите така, сякаш жената не е била сама.
— Разбира се, че не беше. Водеше някакво дете. Бедничкото… приличаше на сърничка. Личеше, че очите му се затварят за сън. Рейчъл обясни, че било на съдружника й.
Барбара изненадано стрелна с поглед Джо, приведе се и настойчиво попита:
— Дете ли е водила със себе си тази… Рейчъл?
— Да. Беше същинско ангелче и изобщо не мрънкаше, както би могло да се очаква след премеждието, което бяха преживели.
Джо си припомни разказа на Мърси и едва сега му хрумна, че тя бе споменала за предпазни колани и изобщо говореше така, сякаш не е била сама с Роуз.
— Искаш да кажеш, че с Рейчъл е имало някакво дете? — попита, като, че не вярваше на ушите си.
— Ама… не го ли споменах в началото? — смотолеви тя, учудено го изгледа и хвърли хартиената кърпа в кошчето за отпадъци.
— Явно сме пропуснали този момент от разказа ти — промърмори Барбара.
— Казах ви го днес, обясних го и преди година, когато при мен дойде човек от вашия Съвет по безопасност. Описах жената, която твърдеше, че е станала свидетел на катастрофата, и споменах, че водеше със себе си момиченце.
Барбара изпод око погледна спътника си, сякаш, за да го предупреди да не издава самоличността си, и каза:
— Да… смътно си спомням за тази подробност. Но по онова време бях толкова разстроена от гледката, че днес едва намерих мястото на катастрофата.
Сърцето на Джо се преобърна и той едва успя да проговори:
— Колко годишно беше момиченцето?
— Ами, четири-петгодишно — отговори жената, която отново се беше навела да нагледа сладките във фурната и не подозираше какъв ефект са оказали думите й върху посетителя.
Внезапно Джо изпита странно предчувствие. Затвори очи и в съзнанието му се заблъскаха възможности, които се страхуваше дори да обмисли.
— Можете ли… можете ли да опишете детето? — попита едва чуто.
— Беше истинска кукличка. Красива бе като неразцъфнало цвете, но всички деца са красиви на тази възраст, нали?
Той отвори очи и срещна погледа на Барбара. В очите й се четеше съчувствие и съжаление.
— Спокойно, Джо — промълви. — Невъзможно е да е това, на което се надяваш.
Мърси постави горещата тава върху решетката, а той нетърпеливо се обърна към нея:
— Спомняте ли си какъв цвят беше косата на момиченцето?
— Ами… май беше светлоруса.
Джо машинално скочи от стола и се приближи към домакинята, която с дървена лопатка прехвърляше топлите курабии в голяма чиния:
— Мърси, какъв цвят бяха очите на момиченцето?
— Не си спомням.
— Моля ви, опитайте да си спомните.
— Като че ли бяха сини — отвърна тя и загреба още сладки с шпатулата.
— Като че ли…
— Ами… сигурно малката е била синеока… нали косата й беше руса — отвърна Мърси и изненадано се втренчи в него, когато той грабна дървената лопатка от ръката й:
— Погледнете ме, Мърси. Много е важно!
Барбара побърза да се намеси:
— Спокойно, Джо. Успокой се!
Той знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й. Безразличието беше единствената му защита. Безразличието беше негов приятел и утеха. Надеждата е птица, която винаги отлита, светлина, която винаги угасва, камък, който става на прах, когато се опиташ да го пренесеш на друго място. И все пак с дързост, която го изплаши, той почувства, че нарамва тежкия камък, пристъпва към светлината и посяга към белокрилата птица.