Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Гребер притискаше главата на Елизабет в ръцете си, покриваше я с цялото си тяло и отпусна прегръдката си едва след като човешката факла и писъци отстъпиха място на слаби стенания, мрак и миризма на изгорели дрехи, коси и месо.
— Лекар! Повикайте лекар! Къде има лекар?
— Трябва да се изпрати в болница. Дявол да го вземе! Дайте малко светлина, трябва да я измъкнем оттук!
— Сега ли? — каза някой. — Къде?
Всички се смълчаха. Ослушаха се. Навън вилнееха противовъздушните батареи. Експлозиите бяха секнали. Само оръдията още стреляха.
— Заминаха си, свърши се!
— Стой легнала! — прошепна Гребер на ухото на Елизабет. — Не мърдай! Свърши се, но продължавай да лежиш! Така никой няма да те стъпче. Не мърдай!
— Трябва още да почакаме — поясни бавно един наставнически глас. — Може да се появи втора вълна. Навън още не е безопасно. Има парчета от снаряди.
Кръг светлина се появи на вратата. Светлина от електрическо фенерче. Жената на пода започна отново да пищи.
— Не, не, изгасете, изгасете огъня!
— Не е огън, а електрическо фенерче — й обясни някой.
Кръгът пълзеше по стените, като че ли ги опипваше. Беше много малко джобно фенерче.
— Насам, насам елате! Кой е? Кой сте вие с фенерчето?
Лъчът описа бързо полукръг по тавана, върна се обратно и освети един колосан нагръдник, реверите на фрак, черна вратовръзка и едно отегчено лице.
— Аз съм оберкелнерът Фриц. Ресторантът се срути. Принудени сме да прекратим сервирането. Моля господата да бъдат така добри да уредят сметките си!
— Какво?
Фриц продължаваше да осветява собственото си лице.
— Нападението свърши. Нося електрическо фенерче и сметките.
— Какво? Но това е безобразие!
— Господине — обърна се Фриц с тон на съжаление към своя невидим събеседник, — оберкелнерът отговаря със заплатата си пред заведението.
— Безобразие! — повтори невидимият клиент. — Да не сме мошеници? Стига сте осветявали само глупавото си лице. Елате насам! И побързайте! Има ранен човек.
Лицето на Фриц потъна отново в мрак. Светлинният кръг започна да блуждае по стените, плъзна се по косите на Елизабет, след това по пода и се спря върху купчината дрехи и покривки.
— Боже мой! — изстена един мъж, съблечен по риза, коленичил до ранената.
Той се дръпна. Само ръцете му останаха осветени. Кръгът трептеше върху купчината дрехи. И оберкелнерът изглежда също трепереше. Някой дръпна една униформа и едно одеяло.
— Боже мой! — повтори гласът на мъжа по риза.
— Не гледай! — каза Гребер. — Случват се такива неща! Навсякъде и по всяко време. Нямат нищо общо с бомбардировката. Но ти не трябва да оставаш в града. Ще те заведа до някое от селата, което не бомбардират. Зная едно такова село. Казва се Хасте. Имам там приятели. Сигурно ще те приютят. Ще живеем заедно. Там ще бъдеш на сигурно място.
— Дайте носилка! — каза коленичилият мъж. — Няма ли носилка в хотела?
— Мисля, че има, господин… господин… Оберкелнерът не можа да определи чина на мъжа по риза. Униформената му куртка лежеше заедно с други дрехи на пода до жената. Сега той беше по тиранти, с ниско окачен кортик и заповеден глас.
— Извинявам се за сметките — каза Фриц. — Не знаех, че има ранен.
— Хайде! Донесете бърже носилка! Не, по-добре почакайте, ще дойда с вас. Как е навън? Може ли да се мине?
— Да.
Мъжът се надигна, сложи куртката си и стана изведнъж капитан. Снопът светлина изчезна и като че ли с него си отиде и лъчът от надежда. Чуваше се стенанието на жената.
— Ванда! — каза треперещ мъжки глас. — Ванда, какво ще правим?
— Можем да излезем — каза някой.
— Не са свирили отбой — каза пак наставническият глас.
— Махайте се по дяволите с вашия сигнал! Къде е светлината? Светлина!
— Не, не искам светлина! — извика жената. — Не искам светлина!
— Трябва лекар! Морфин!
— Ванда! — повтори нещастният глас. — Какво ще кажем на Еберхарт? Какво?
Светлината се възвърна. Този път беше петролна лампа. Носеше я капитанът, следван от двама келнери във фрак, с носилка.
— Няма телефон — каза капитанът. — Линиите са прекъснати. Дайте тук носилката. Той остави лампата на пода.