Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Трябваше да вземем със себе си виното — каза Гребер.
Елизабет направи отрицателен знак.
— Имаш право. Каква жалка комедия играем сами пред себе си!
— Такива неща не се правят — каза тя. — Те носят нещастие.
„Тя има право — помисли си Гребер, като гледаше ядосано келнера, който обикаляше с една табла. — Това не е храброст, а лекомислие. На опасността трябва винаги да се гледа сериозно. Но за да се опознае нейната сериозност, нейната дълбочина, е необходимо дълго общуване със смъртта.“
— Второ предупреждение — каза някой до него. — Приближават се.
Гребер бутна стола си до този на Елизабет.
— Страх ме е — каза тя, — въпреки доброто вино и всичките ми добри намерения.
— И мене също.
Той я хвана за раменете и почувствува напрежението, което я беше обзело. Внезапно го заля вълна от нежност към нея. Тя приличаше на зверче, което чувствува опасността и стои нащрек. Не се преструваше и не се стараеше да позира. Единственото й защитно средство бе нейното самообладание. Животът в нея се бунтуваше срещу звуците на погребалната песен на сирените, които виеха на смърт, и тя не се мъчеше да заглуши неговите пристъпи.
Гребер забеляза, че кавалерът на русата жена го гледа втренчено. Беше капитан, слаб и сякаш без брада човек. Блондинката избухна в смях и събуди с това възхищението на своята компания.
Леко разтърсване пробягна по избата. След това се чу глухият тътнеж на експлозия. Разговорите заглъхнаха, но миг след това се подеха силно и оживено. Три нови, мощни експлозии прокънтяха бързо една след друга.
Гребер притискаше Елизабет към себе си. Той забеляза, че блондинката вече не се смее. Силен удар разтърси неочаквано избата. Келнерът остави бързо подноса и се вкопчи в колонките на бюфета.
— Без паника! — извика рязък глас. — Попадението е много далеч.
Изведнъж стените запращяха и запукаха. Светлината започна да мига като в лошо направен филм. Пронизително свистене раздра въздуха. Тъмнина и светлина следваха бързо една след друга и всеки път хората около масите се виждаха в различни положения. Първия път деколтираната дама беше още седнала, след това я видяха права, после — като човек, който се кани да бяга, и най-сетне група хора я заобиколиха. А когато мракът окончателно настъпи, се чуха нейните писъци. Именно в този момент някакъв гръм, чието ехо се приповтори хиляди пъти, унищожи съзнанието на всички, а земята изглеждаше лишена от своята притегателна сила.
— Само електричеството е пострадало, Елизабет! — извика Гребер. — От въздушното течение. Инсталацията е някъде повредена. Хотелът не е засегнат.
Елизабет се притисна към него.
— Дайте свещи! Кибрит! — извика някой. — Не може да няма свещи! Къде са свещите, дявол да го вземе! Или поне джобно фенерче!
Няколко кибритени клечки блеснаха тук и там. Те затрептяха като блуждаещи светлинки в бучащата тъмнина и осветиха ръце и лица, сякаш телата се бяха разпаднали от трясъка и наоколо бяха останали само образите.
— За Бога! Няма ли резервно осветление в тази сграда? Къде е келнерът?
Малките светлинни кръгове се лутаха, затрепкали по стените. За миг се видяха голите рамене на жената във вечерна рокля, блясъкът на накит, някаква черна и отворена уста — те бяха сякаш полъх на злокобен вятър, а гласовете се издигнаха над тътнежа, наподобяващи цвърченето на полски мишки сред грохота на разтварящи се бездни. После се чу гигантски вой, който бясно се увеличаваше и стана така нетърпим, сякаш някакъв стоманен метеор връхлиташе върху избата. Всичко се залюля. Светлинните кръгове трепнаха и изгаснаха. Избата не се люлееше вече, чудовищният трясък изглежда я беше откъснал от земята и запратил към небето. Гребер имаше чувството, че е пробил тавана с главата си. Той обгърна Елизабет с двете си ръце. Тъй като имаше опасност нов трус да му я изтръгне, той се хвърли върху нея, повлече я на пода и се плъзна заедно с нея под една пейка. Очакваше таванът да рухне. Въздухът трещеше, разтърсваше се, раздираше се, боботеше, пращеше като че ли гигантска животинска лапа се бе стоварила върху избата и помещението изглеждаше попаднало в безвъздушно пространство, което свиваше дробовете и стомаха, караше кръвта да тупти в слепите очи, смазваше тялото под някаква неосезаема маса. Не оставаше нищо друго, освен да се чака окончателно сгромолясване и агонията под развалините. Очакването продължи. Внезапно някаква светлинна вихрушка се издигна от пода, една огнена колона, човешка факла, жена, която пищеше: „Горя, горя! На помощ!“
Тя се бореше отчаяно с огъня и от роклята й изскачаха снопчета искри; бижутата й също изпущаха искри. Ужасеното й лице се виждаше като в отблясъци на ада, Чуха се гласове, униформи се спуснаха върху нея. Някой я събори на пода. Тя продължаваше да пищи, като се гърчеше. Остър, безкраен писък, който пронизваше експлозиите на снарядите на противовъздушната артилерия и тътена на бомбите, нечовешки писък, скоро задавен от покривките, възглавниците и дрехите, които всички хвърляха върху нещастницата, писък в отново тъмната изба, като от някой гроб.