Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Не ми харесва играта ти на бог!

— Но един бог може да насочва нещата в империята си точно така, както диригентът ръководи изпълнението на някоя симфония със своите движения. Моето изпълнение е ограничено в рамките на Аракис. Длъжен съм да дирижирам симфонията оттук.

Айдахо поклати глава в знак на несъгласие и отново погледна градския план, преди да попита:

— Какви са тези апартаменти в жилищата отвъд спиралите?

— По-семпли места за престой на посетители.

— Но те не могат да виждат площада.

— Не, могат. Иксиански приспособления предават образа ми по стаите.

— Вътрешният пръстен гледа право надолу към теб. Как излизаш на площада?

— В средата се издига сцена, откъдето ме представят на моя народ.

— Хората поздравяват ли те с викове? — Айдахо отново се вгледа в очите на Лито.

— Позволяват им се поздравителни викове.

— Атреидите винаги са считали себе си за част от историята.

— С каква проницателност разбираш смисъла на виковете.

Командирът отново насочи вниманието си към картата на града:

— Тук ли са училищата на Говорещите с риби?

— Да, точно под лявата ти ръка. Там се намира и академичното учебно заведение, където пратиха Сиона. Тогава тя беше на десет години.

— Сиона… Длъжен съм да науча повече неща за нея — замислено изрече голата.

— Уверявам те, че нищо не ще попречи за изпълнението на твоето желание.

Продължавайки да бъде движеща се частица от ритуалното царско странстване, Айдахо излезе от обзелия го унес, осъзнал, че силата на монотонния звук, издаван от Говорещите с риби, беше намаляла. Пред него Царската кола бе започнала да се спуска към камерните помещения под площада по дълга, снижаваща се пътека без стъпала. Айдахо, все още в обсега на слънчевата светлина, погледна нагоре към блесналите редуващи се спирали, за истинския вид, на които картата не го бе подготвила. Хората се трупаха по балконите на големия пръстен, опасващ площада — смълчани, вгледани към шествието.