Двойно прикритие
- Автор: Годард Кен
- Серия: henry lightstone #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Забунова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойно прикритие». Краткое содержание книги:
— Открити са четири отделни сметки. Ще получите достъп до тях, ако операцията завърши успешно.
— Когато завърши, а не ако — спокойно поправи своя събеседник подполковник Ръстман. — От чисто любопитство, какво са направили тези момчета, за да ядосат толкова Смолсрийд?
— Тази задача няма абсолютно нищо общо с конгресмена! Ние само сме посредници.
— Десет милиона долара. По дяволите, това са много пари! Логично е да допуснем, че тези федерални агенти сериозно ядосват някого. Може би ще е полезно да знаем кой… и защо.
— Допускай каквото си искаш — отговори Саймън Уотли рязко, — но трябва да разбереш много ясно едно. Вече е имало два опита за ликвидирането им. И двата са се провалили…
Като поддържаше директно тежестта й, той бавно изви длан и започна да търка меката козина на лапата й с върха на пръстите си.
Котката спря да мърка, фиксира федералния агент с двете си блестящи орбити за кратък съкрушителен момент и после — за негово пълно учудване и облекчение — поднови търкането и мъркането още по-интензивно… като отвреме навреме спираше, за да оближе предните си лапи. Когато го правеше, Лайтстоун усещаше острите й нокти да се впиват все по-дълбоко в дланта му. Бавно и методично, той повдигна ръката си до врата… после до рамената… докато накрая, пръстите му потънаха между мускулестите й плешки.
Мъркането и дращенето на котката нарастваше все повече, когато изведнъж, без предупреждение, тя издаде смразяващ вой и отскочи.
Приземи се и застана готова за скок, мускулите стегнати, а зъбите — оголени. Взираше се хищно в Хенри Лайтстоун с черните си зеници като малки черни точки в центъра на страховитите черни очи.
Лайтстоун затаи дъх, когато котката се извърна и с тихи стъпки излезе от стаята, издавайки зловещ звук — нещо като мъркане, а после пронизителен рев.
Той дълго седя, усещайки треперенето на ръцете си и студените тръпки, пропълзяващи по гърба му.
После бавно въздъхна и се обърна към жената:
— Какво беше това? — прошепна той, за да не развали магията.
— Възбудена е — отвърна жената и направи плавно движение, без да може да заличи напълно своята огромна възбуда.
„Ако той направи това с мен…“ — помисли си тя, а после се насили да изхвърли ярките образи от мислите си.
По-късно, докато стояха във вътрешния двор, поглеждайки с присвити очи към ярката слънчева светлина, Хенри Лайтстоун внезапно усети колко страхотно е усещането да си жив.
Жената го изучаваше дълго и доста съсредоточено, което го накара пак да се почувства напрегнат.
— Направи го за теб — накрая отбеляза тя с онзи тих дрезгав глас, който Лайтстоун намираше за невероятно привлекателен… но също и поради някаква неизвестна причина заплашителен. — И в случай, че се чудиш, да, смятам, че вече много се привърза към теб.
— Не мога да повярвам — заяви твърдо той, макар много добре да го усещаше. — Знам, че нямам право да питам, още по-малко да ти се натрапвам — осмели се той, — но…
— Искаш пак да я видиш… Или може би нас двете? — усмихна се жената и кимна рязко.
— А уж вече не вярвам в приказки — отвърна Лайтстоун, като се надяваше гласът му да звучи безгрижно.
За щастие, като че ли това се оказа най-уместното, което можеше да каже. За първи път тя така широко се усмихна, че направо прониза сърцето на Хенри Лайтстоун.
— Да, може да се върна.
Чувствените й устни се свиха закачливо. Тя се поколеба и за миг зелените й очи със златисти петънца заблестяха опасно.
— Моля те да се върнеш, когато можеш. — Тя хвана ръцете му и го изпрати до портата. — Мисля, че и двете ще се радваме да те видим отново.
— Какво мислиш за една закуска утре? Това ще предизвика ли съдбата?
Жената кимна бавно.
— Закуска утре? Чудесно! — Тя се засмя безгрижно. — Отваряме в шест. Обаче да те предупредя: преди да ти позволя да въздействаш на Саша отново — тя впи очите си в неговите, — трябва да видя съдбата ти.
— Наистина ли мислиш, че е добра идея? — умишлено се забави Лайтстоун, така че да удължи допира на ръката й.
— О, да — съобщи тя уверено, пусна ръката му и отстъпи. — Това е крайно необходимо.
22.
Уилбър Богс идваше в съзнание на кратки проблясъци. Първото му усещане беше, че се е оплел във въжета и мрежи… Бореше се в тъмнина, без да успее да освободи ръцете си и да отстрани покритието върху носа и устата… После приглушени успокояващи го гласове го уверяваха, че всичко е наред.
След неизвестно колко време — ярка светлина и ужасна пресъхналост в устата… И пак тъмнина, и студена ръка, стискаща китката му.
Той премига, за да се опита да разпознае кой беше.
— Е, най-после — поздрави го весел глас. — Време беше да дойдеш в съзнание. Бяхме започнали да се безпокоим.
Богс се опита да каже нещо, но залепналият език отказа да му съдейства.
— Жаден — промълви със стържещ глас, който не успя да разпознае като свой.
— Разбира се, че си жаден, сладурче. — Медицинската сестра натопи чисто парче марля в колба с вода и намокри устните му. — Сега как е?
— Още?
— Една минутка, трябва да говорят с теб.