Частен клуб

— Ще позволите ли да занеса куфарчето ви в гардероба?

— Ще го нося със себе си.

— От съображения за сигурност се налага да видя какво носите в него.

— Няма да стане.

Това като че ли го изкара от равновесие.

— От какво естество е работата ви с господин Мадокс?

— Виж какво, Карл, ние сме федерални агенти, не можем да бъдем претърсвани, не може да ни бъде взимано оръжието и не отговаряме на въпроси, а ги задаваме — казах му. — Можеш или още сега да ни заведеш при Бейн Мадокс, или да се върнем с разрешително за обиск, с още десетима федерални агенти и щатската полиция. Какво избираш?

Карл изглеждаше несигурен в избора си.

— Изчакайте — каза и излезе.

— Десетачка, че ще ни вкара при магьосника — прошепна Кейт.

— Не става. И без това не му дадох възможност за избор.

Извадих мобилния телефон от джоба си, свалих пейджъра от колана и ги изключих.

— Тези неща понякога будят подозрение или прекъсват разговора в най-важния момент — обясних. — Това е една от ситуациите, когато ни е позволено да изключим бръмчилото.

— Не съм много сигурна, но… — Кейт с нежелание изключи телефона и пейджъра си.

Забелязах на отсрещната стена голяма картина с маслени бои — изобразяваше битката при Литъл Бигхорн. Генерал Джордж Армстронг Къстър и хората му бяха заобиколени от боядисани индианци а коне и изглеждаше, сякаш туземците побеждаваха.

— Да си виждала онази картина на последната битка на Къстър в музея за модерно изкуство? — попитах Кейт.

— Не, а ти?

— Аз да. Малко е абстрактна, напомня ми на Магрит или Дали.

Тя не отговори. Сигурен съм, че се чудеше откъде съм чувал за Магрит и Дали, както и кога за последен път съм влизал в музей.

— На картината е изобразена онази риба с голямото око и реещ се във въздуха ореол — продължих аз. — А под рибата са индианците и правят секс.

— Какво? Какво общо има това с последната битка на Къстър?

— Ами, картината е озаглавена „Света Скумрийо, виж ги тия шибани индианци“.

Отговор не последва.

— Загря ли? Риба, голямо око, ореол, света Скумрийо, виж…

— Това е най-тъпата шега, която съм чувала.

Карл се появи отново.

— Моля, последвайте ме.

Тръгнахме след него по коридора и стигнахме до нещо като библиотека, след което слязохме няколко стъпала и се озовахме в огромно помещение с таван като на катедрала.

В дъното имаше голяма каменна камина с горящи дънери, а над нея се мъдреше глава на лос.

— А, ето ти и главата — казах на Кейт. — Как позна?

В голямото кресло до камината седеше някакъв мъж. Стана и тръгна към нас. Носеше син блейзър, широки жълто-кафяви панталони и зелена карирана риза.

Срещнахме се в средата на помещението и той подаде ръка на Кейт. Здрависаха се.

— Аз съм Бейн Мадокс, президент и собственик на този клуб. Вие трябва да сте Кейт Мейфийлд. Добре дошла.

— Благодаря.

Мъжът се обърна към мен и отново протегна ръка.

— А вие сте господин Кори. — Здрависахме се и той попита: — И тъй, с какво мога да ви помогна?