Частен клуб
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен клуб». Краткое содержание книги:
Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
— Благодаря.
— Освен това си изключително буден и умен и имам пълно доверие в преценките и инстинктите ти.
— Сериозно?
— Сериозно. Затова, макар и технически да съм старша, в случая ще те последвам.
— Няма да те разочаровам.
— Надявам се. Освен това искам да ти напомня, че нищо не е по-успешно от самия успех. Щом ще престъпваш… престъпваме… заповедите, най-добре да не излизаме с празни ръце.
— Кейт, ако не смятах, че във всичко това има нещо повече от далавера с цените на петрола, сега щяхме да седим в централата на Щатската полиция и да пием кафе.
Тя ме хвана за ръката и продължихме напред.
На около четиридесет минути път от летището видях знак за шосе 56.
— Завой надясно — каза Кейт.
Набих спирачки и извадих глока.
— Вой? Откъде?
— Завой. Ей там. Давай.
— Ох… завой. Подбирай си думите.
— Давай надясно, по дяволите. Ето тук!
Завих по шосе 56 и продължихме на север. Тази част от пътя вече бе истинска пустош.
— Прилича ми на индианска страна — казах. — Какво пише в диплянките за местните индианци? Миролюбиви ли са?
— Пише, че мирният договор с коренното население на Америка изтича през две хиляди и втора година, в Деня на Колумб.
— Леле! Ужас!
Бяхме изминали трийсетина километра, когато една кафява табела ни уведоми, че излизаме от територията на щатския парк Адирондак.
— Дежурният полицай каза, че Къстър Хил Клуб се намира на частна земя в рамките на парка, значи сме го подминали. — Кейт погледна картата. — На няколко километра нататък има градче, Саут Колтън. По-добре да спрем там и да питаме.
Продължих напред и скоро пред нас се появи малка група постройки. На табелата пред тях пишеше САУТ КОЛТЪН — МАЛЪК ГРАД С ГОЛЯМА ГРЕДА НА РАМОТО, или нещо в този дух.
В края на микроскопичното населено място имаше бензиностанция. Спрях и се обърнах към Кейт.
— Ти ще питаш.
— Джон, размърдай си задника и иди да питаш.
— Добре… ама идваш с мен.
Слязохме, протегнахме се и влязохме в малката груба постройка.
Зад едно очукано бюро седеше съсухрен старец с избелели джинси и карирана риза, пушеше и гледаше някакво предаване за риболов на муха по телевизора на тезгяха. Сигналът не бе от най-добрите. Хванах антената.
— Точно така — каза той. — Сега е по-добре.
Пуснах антената и сигналът отново се скала. Една от работите ми като хлапе бе да играя ролята на антена за семейния телевизор, но вече бях пораснал за подобни неща.
— Търсим някой да ни упъти — казах му.
— Трябва ми сателитна чиния — отвърна той.
— Добра идея. Така ще говорите направо с кораба-майка. Търсим…
— Откъде идвате?
— От Саранак Лейк?
— Така ли? — Той най-сетне ни погледна. Забеляза и паркирания отвън таурус. — Откъде сте?
— От Земята. Вижте, закъсняваме…
— Бензин ли ви трябва?
— Да. Но първо…
— Дамата иска да ползва тоалетната?
— Благодаря — отвърна Кейт. — Тръгнали сме към Къстър Хил Клуб.
Той замълча за няколко секунди, след което каза:
— А?
— Знаете ли къде е?
— Разбира се, че знам. Зареждат при мен. Но не им поправям колите. Карат ги на сервиз в Потсдам. По дяволите, забравил съм повече неща за поправката на автомобили, отколкото ония идиоти от сервизите са научавали някога. Ама ако заседнат в снега или калта, на кого според вас се обаждат? На сервиза ли? Как ли пък не. Звънят на Руди. Тоест на мен. Миналия януари, а може да беше и февруари… да, тогава имаше голям сняг в средата на месеца. Помните ли го?
— Май бях на Барбейдос по това време — отвърнах. — Виж, Руди…
— Ей там има машини за снакс и кока-кола. Дребни трябват ли ви?
Предадох се.
— Да, ако обичаш.
Сдобихме се с дребни, купихме си вкаменен снакс и две коли от машините, използвахме тоалетната и сипахме два галона бензин.
Върнах се в малката постройка и платих с една от държавните кредитни карти. Агентите носят по две карти — едната за храна, преспиване и други неща, а другата — специално за бензин. Върху картата ми за бензин пишеше ФИРМЕНА и Х&МЛ, което не означава нищо, но любопитният Руди не пропусна да се поинтересува.
— Какво означава Х&МЛ?
— Хладилници и машини за лед.
— А?
Смених темата.
— Имаш ли карта на района?
— Не. Но мога да ти нарисувам.
— Безплатно ли?
Той се разсмя, разрови се из купищата рекламна поща, намери някаква листовка, рекламираща бой с лосове или нещо такова, и задочна да чертае с молив на гърба й.
— Така. Първо се оглеждаш за Голия път и завиващ наляво, само че няма знаци, после стигаш до Пътя на Индианеца Джо…