Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
— Съпругата ти в къщи ли е? — тихо попита Подляра. В отговор на кимването ми уточни:
— Как се казва?
— Вики…
— Аха…
Хакерът се заозърта в търсене на чехли. Мълчаливо изух своите.
— Добър вечер. — В антрето се бе появила Вики.
— Добра да бъде! — Подляра неумело се поклони. Подаде й букета. — Безумно щастлив съм да ви видя, Леонид толкова много ми е разказвал за вас. Аз съм Антон.
Аз преглътнах.
— Благодаря, каква прелест… — Вики взе цветята. — Леонид, може би ще ни представиш един на друг?
— Вики, моята жена — измънках аз. — По… Антон. Забележителен специалист в областта на компютрите.
— Как ще е по-добре — Антон или Подляра? — поинтересува се Вики. По очите й личеше, че се наслаждава на ситуацията.
— Честно казано, Виктория, свикнал съм да ми викат Подляра. Но някои това прозвище ги шокира.
— Няма страшно, Подляр. Свалете връхната си дреха, влезте. Извинете, у нас е малко разхвърляно. Аз през целия ден съм на работа, а Леонид е зает в дълбината…
— У вас е страшно уютно и мило! — разпалено произнесе Подляра. Смъкна от главата си изтърканата ондатрова11 шапка. Ако застане така в метрото, сигурно минувачите веднага ще започнат да му хвърлят дребни монети. Въздъхна. — Моля ви, не обръщайте внимание на малко необичайния ми външен вид… аз винаги си бръсна главата за през зимата.
— Колко интересно… а мога ли да науча защо? Закачете якето си тук… И се чувствайте като у дома си.
Подляра подсмръкна. Остави сака на пода и попита:
— Сигурна ли сте, че мога да се чувствам като у дома си?
— Разбира се.
— Тогава, мамка му… аз ви предупредих… — Подляра смъкна якето си, метна го на закачалката. После внимателно закачи шапката. — Ето… общо взето, заради нея се бръсна. Старичка ми е…
— Коя е старичка?
— Шапката. Старичка, овехтяла, пък и доста се е свила. Ако не се острижа до кожа, главата ми не влиза в нея.
Опитах се да преценя ще успея ли бързо да избутам Подляра на стълбите. По всичко личеше, че няма да стане. Нито бързо, нито за повече време.
— А защо не си купите нова? Разбирам, в наши дни всичко е скъпо, но…
— Разбирате ли, Виктория, преди осем години станах член на Дружеството за Защита на Животните. Оттогава смятам, че използването на естествена кожа за изработване на дрехи е варварство и фашизъм. Затова нямам право да си купя нова кожена шапка. Обаче през зимата в Москва е толкова студено, че да се ходи без шапка е опасно за здравето.
— Много достойна позиция — каза Вики. — А не ви ли шокира, че до шапката е закачен кожухът ми?
— Не ме шокира — с достойнство отвърна Подляра. — Но ме разстройва. Ако нямате нищо против, после може да поговорим за защитата на околната среда и хуманното отношение към по-малките ни братя.
Погледнах периферно Вики.
Тя се усмихваше. Толкова хубаво, колкото отдавна не я бях виждал да го прави.
— Заповядайте, Подляр. И се чувствайте като у дома си, само малко по-внимателно. Веднага ли ще започнете да пиете бира, или след поправката на компютъра?
— Бихме могли да съвместим… ъ-ъ… процесите — предпазливо предложи Подляра. — Виктория, а вие употребявате ли бира?
— Употребявам. По-добре Вики, разбрахме ли се?
— Ясна работа, разбрахме се! — върху лицето на Подляра цъфна усмивка. — И така, Льонка, давай чашите и показвай къде ти е изгорялото желязо.
— Аз сама ще покажа — рече Вики. — Льоня, нарежи хляб и кашкавал и виж какво друго ще се намери в хладилника.
Със смътното усещане, че съм леко излишен, се отправих към кухнята.
110
— Работата е ясна — рече Подляра. — Точно нещо такова очаквах…
Той седеше на колене, заобиколен с извадените от компютъра платки и въртеше в ръце измъкнатия от гнездото процесор.
— Какво? — жално попитах аз. Усещането беше като на посещение при лекар, който е прегледал снимките и изследванията ти, почукнал те е по коляното, преслушал е дробовете ти и сега със загадъчно лице пише в картона ти неразбираеми драсканици.
— Двайсет и четири волта на процесора — и опала! — жизнерадостно съобщи Подляра. — Вики, да отворя ли бира?
— Благодаря, засега си имам.
Вики беше в най-печеливша позиция. Свила крака, тя седеше на дивана, наблюдаваше ни, пийваше бира и от време на време си гризваше маслини.
— Дал е фира процесорът ти, да знаеш! — Подляра въздъхна. Отвори бутилка „Ярославска кехлибарена“ — поредният компромис между „Жигульовската“ и вежливостта. Отпи. — Имаш ли резервен?
11
Ондатра (Fiber bethicus) — гризач с ценна кожа. — Бел.прев.