По заповед на президента

Ото го последва в офиса и му махна с ръка да седне на един от кожените фотьойли, обърнати към бюрото му.

— Всъщност тъкмо мислех за теб — каза Ото.

— Поласкан съм.

— Току-що получих месечната ти сметка от „Мейфлауър“ — каза Ото. — Трябва да дойда да те видя и да разбера за какво харчиш всичките тези пари.

— От друга страна, ти не ми плащаш заплата — каза Кастило. — Не бива да го забравяме. Особено след като ме изпращаш на целия този път до Африка.

— Там ли те изпращам?

— Аха.

— И каква е тази история? — запита Ото, после сам си отговори: — Изчезналият самолет?

Кастило кимна.

— Всъщност следя дългите и заплетени репортажи на „Ройтерс“ — каза Ото. — И мисля, че дори публикувахме кратко и сбито резюме в неделното издание.

— Историята изглежда интересна — каза Кастило.

— Смея ли да се надявам, че ще изпратиш нещо, което бихме могли да използваме?

— Освен ако не ме изяде някой лъв или канибал, мисля да изпращам репортажи всекидневно.

— Кога искаш да заминеш?

— Имам запазено място за самолета на „Бритиш Еъруейз“, който излита от „Хийтроу“ в седем и трийсет утре вечер и ще пристигне в Луанда в четири и десет на следващата сутрин.

— И ще те изпратим с първа класа, нали?

— Полетът е дълъг, Ото.

— А знаеш ли, че ще имаш нужда от виза?

— Получих такава в Щатите. Един от служителите в консулството просто не можеше да направи повече за мен.

Ото изсумтя.

— И не можеш ли да останеш тук поне два дни? — запита той.

— Бих искал, Ото, но…

Ото сви рамене. Нито дума, нито дори една дума не беше произнесена между тях за онова, с което се занимаваше Кастило. Но това не означаваше, че Ото не знае. Той беше много интелигентен и изключително способен журналист. Знаеше, но никога не задаваше въпроси.

— Това е в Луанда, Ангола, нали така? — запита Ото.

Кастило кимна.

— Искаш ли да уведомя нашето посолство за отиването ти там?

— Може да ми бъде от полза.

— Имаш ли билет до Лондон?

— Не. Нямам и резервация за хотел в Луанда.

Ото вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си и каза на фрау Шрьодер да се погрижи хер Госингер да стигне до „Хийтроу“ навреме за полета си до Луанда в 7:35 следващата сутрин и да му намери и място за отсядане, а когато свърши с това, да изпрати съобщение до немското посолство в Луанда, Ангола, за да ги уведоми, че хер Госингер ще пристигне в страната и че трябва да му се отдаде дължимото уважение. И да отмени всичките му ангажименти за останалата част от деня, защото той и хер Госингер ще отидат до Бад Херсфелд, и че тя може да се свърже с него в колата му или в Къщата в гората.

— Ще отидем до Бад Херсфелд, нали? — запита Кастило, когато Ото затвори.

— Искам да видиш кръщелника си, както и другите деца.