Парижката Света Богородица

Не можеше най-после да се отрече, че архидяконът си бе приспособил в кулата, която гледа към Гревския площад, съвсем близо до клетката на камбаните, една малка тайна килия, където според мълвата никой, дори и епископът, не влизал без негово разрешение. Тази килийка, издигната почти на върха на кулата между гнездата на гарваните, е била построена някога от епископ Юго дьо Бьозансон96, който се занимавал с магии. Никой не знаеше какво точно има в нея. Но често бяха наблюдавали нощем от песъчливия бряг на Терена малкото прозорче откъм задната страна на кулата — някаква необикновена пресеклива червена светлина ту бликваше, ту угасваше и пак се появяваше на кратки, равни промеждутъци подобно задъхано дишане на ковашки мях. Тя явно произхождаше по-скоро от огън, отколкото от свещ. Това прозорче, мигащо високо в небето, правеше злокобно впечатление и бабичките мълвяха: „Архидяконът пак раздухва огъня. Самият пъкъл искри там горе.“

В края на краищата във всичко това нямаше особени доказателства за магьосничеството. Но има ли някъде пушек, може да се допусне, че има и огън. Затова архидяконът се ползуваше с доста незавидна репутация. Трябва, от друга страна, да изтъкнем, че пред духовния съд на „Света Богородица“ нямаше по-ожесточен враг и по-безмилостен изобличител на египетската наука, на некромантията и магията, било макар най-безобидна и най-невинна, от архидякон Клод Фроло. Но независимо дали това негово поведение бе продиктувано от искрено отвращение или бе лицемерна тактика на крадец, който вика: „Дръжте крадеца!“, образованите глави от духовния съд смятаха отец Фроло за душа, осмелила се да проникне в преддверието на ада, да се залута в пещерите на кабалистиката и да търси пипнешком пътя си в мрака на окултните науки. Народът също не се заблуждаваше. Всеки по-свестен човек смяташе Квазимодо за демон, а Клод Фроло за магьосник. За всекиго беше очевидно, че звънарят се е задължил да служи известно време на архидякона и след изтичането на този срок щеше да отнесе душата му като възнаграждение за службата си. Затова въпреки прекалено моралния си живот архидяконът не се ползуваше с добро име сред добродетелните хорица. И най-наивната богомолка подушваше в него магьосника.

Ако с възрастта в познанията му се бяха образували дълбоки пукнатини, същите бездни се бяха раззинали и в сърцето му. Така поне можеше да се мисли с пълно основание, ако се погледнеше лицето му, върху което прозираше като през тъмен облак душата му. Как да си обясним оплешивялото му чело, вечно наведената глава, непрестанно въздишащата гръд? Каква тайна мисъл разкривяваше в горчива усмивка устните му, докато смръщените му вежди се приближаваха като два бика, готови да се сбият? Защо бяха посивели оределите му коси? Какъв вътрешен огън пламваше понякога в погледа му, та очите му заприличваха на два отвора, пробити в стената на пещ?