Парижката Света Богородица

Огорчен и разочарован вследствие на това в човешките си чувства, Клод се бе хвърлил още по-страстно в обятията на науката, тази сестра, която поне не се гаври с нас и винаги се отплаща, макар и доста оскъдно понякога, за грижите, които сме положили за нея. И той стана още по-задълбочен в научните си занимания и едновременно с това — като естествена последица — ставаше все по-строго морален в свещеническите си обязаности и все по-тъжен в личния си живот. У всеки от нас се наблюдава подобно успоредно развитие на ума, нравственото чувство и характера ни, което се нарушава само при някои големи сътресения в съществуването ни.

Тъй като още в младежките си години Клод Фроло бе изминал почти пълния кръг на положителните, светски и позволени от църквата науки, той бе принуден или да спре, ubi defuit orbis90, или да отиде по-далеч и да потърси друга храна за ненаситния си ум. Древният символ за змията, която хапе опашката си, подхожда много на науката. Изглежда, че и Клод Фроло изпитваше същото. Известен брой сериозни хора уверяваха, че след като изчерпил всичко fas91 в човешките познания, той се осмелил да проникне и в nefas92. Беше опитал последователно всички ябълки от дървото на познанието и подтикван било от глад, било от пресищане, се бе осмелил да вкуси и забранения плод.

Той бе посещавал едно след друго — както нашите читатели видяха — и съвещанията на теолозите в Сорбоната, и събранията на философите в Сент Илер, и диспутите на капацитетите по каноническо право в Сен Мартен, и конгрегации-те на лекарите край съда със светена вода на „Света Богородица“, ad cupam nostrae dominae. Беше погълнал всички позволени и одобрени яденета, които четирите големи кухни — назовавани четири факултета — можеха да приготвят и да поднесат на човешкия ум. Наситил им се бе, преди да утоли глада си. Тогава навлезе по-навътре, по-надълбоко зад завършената, материална и ограничена наука. Може би бе заложил душата си, влизайки в тази пещера и сядайки на тайнствената трапеза на алхимиците, астролозите и херметиците. На единия неин край стояха в средните векове Авероес93, Гийом Парижки и Никола Фламел, а другият й край се губеше в Ориента, осветен със седемрог свещник, и стигаше чак до Соломон, Питагор и Зороастър94.