Стрелецът демон
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стрелецът демон». Краткое содержание книги:
Така че, когато крал Едуард I изпраща своя довереник сър Хю Корбет да разбере истината за смъртта на Фицалан, Корбет има богат избор от заподозрени.
Първоначално подозренията се насочват към главния лесничей на лорд Хенри — покойният настоятелно е ухажвал единствената му дъщеря. Сър Уилям Фицалан, братът на убития, е мечтал да се добере до имението и наследствената титла — но би ли посегнал на собствения си брат, за да осъществи мечтата си? Следите се заплитат все повече, а истината е по-ужасна, отколкото някой би могъл да предположи…
Той замълча, когато на вратата се почука и Болдок нахлу в стаята.
— Винаги ще чакаш, докато сър Хю те покани да влезеш — каза му Ранулф.
Болдок се усмихна и запристъпва от крак на крак.
Корбет огледа младия коняр от глава до пети. Беше опитал да се поспретне, да приглади косата си с вода и да умие ръцете и лицето си, но в резултат само беше размазал мръсотията към ушите си.
— Как е първото ти име?
— Болдок, сър. Имам само едно име. Болдок. — Той пъхна парче пергамент в ръката на Корбет. — Ето го писмото, че съм освободен от служба, сър.
— За Бога, стой мирно! — заповяда му Корбет.
— Съжалявам, сър, просто се вълнувам.
— Ранулф ми каза, че умееш да хвърляш нож много добре и че още повече те бива с конете.
— Аз спя с тях, сър.
Корбет погледна предупредително Ранулф. Не искаше прислужникът му да се присмее на момчето. Болдок имаше невинно лице, кривогледото му око му придаваше наивен и уязвим вид. Беше очевидно, че много иска да го вземат на работа.
— Забърквал ли си се някога в нещо нечисто, Болдок?
— Не, сър.
— Арестували ли са те?
— Ами… — Болдок запристъпва от крак на крак. — Занимавам се по малко с бракониерство, сър. Лесничеите са ме преследвали по-често, отколкото бих искал да си спомням. Но съм добър и предан прислужник. Никога не съм крал от господаря си.
Корбет протегна ръка.
— Хайде, да си стиснем ръцете.
Болдок го послуша. Ръкостискането му беше здраво и топло.
— Мастър Болдок, това ръкостискане за мен означава много. Сега ти си мой служител в мир и война. Ти ще се грижиш за мен, а аз за теб. Сега вече си служител на закона, отговаряш за конете ми. Където и да ида, ще ме следваш. Моят дом е и твой. Ще отговаряш пред мастър Ранулф, който тази вечер ще напише договора ти. Ще ти плащам добре. Ще споделяш храната ни, ще носиш меч, кама и арбалет. Три пъти годишно ще получаваш дрехи, а на Великден, Коледа и Летния празник — специални подаръци. Няма да казваш на никого онова, което ме чуеш да говоря. Разбра ли ме?
Болдок кимна.
— Добро момче! Сега иди в конюшните. Искам утре сутринта конете ни да са готови за пътуване до Рай. Ще тръгнем призори.
Болдок буквално излетя от стаята.
— Ей! — извика Корбет след него. — Кажи на кръчмаря, че искам да го видя веднага.
— Ето един щастлив човек — каза Ранулф, докато Болдок тропаше по коридора и надолу по стълбите. — Но когато намериш време, господарю, трябва да го чуеш как пее. Направо ще уплаши лейди Мейв. Радвам се, че го взехме — добави той замислено. — Малтоут ми липсва. Доволен съм, че отмъстих на убийците му.
Корбет отново избърса лицето си с кърпата. Когато на вратата се почука, той я пусна в купата.
— Влез!
Ханджията се промъкна в стаята, бършейки окървавените си ръце. Застана на вратата, смутен от този наблюдателен писар и слуховете, които се носеха в кръчмата за него.
— Приготвях месото, сър. Искал си да ме видиш?
Корбет извади сребърна монета от кесията си и му я подаде.
— Вземи!
Ханджията избърса пръстите си, после грабна монетата.
— Чувал ли си онази приказка: „Винаги питай ханджията“? Кръчмарите имат остро око и добра памет. — Корбет му посочи един стол. — Седни, мастър Тебоа. Помниш ли, че те попитах дали си спомняш една млада жена, която е била тук сама?
Ханджията кимна.
— Мисля, че е идвала тук, но е била преоблечена като мъж.
При тези думи мастър Тебоа присви очи.
— Трябва да е дошла тук — Корбет потръпна вътрешно като си припомни трупа — миналия месец. Била е сама.
Сега вече ханджията определено стана неспокоен, триеше ръце в престилката си и преглъщаше с мъка.
— Разбира се! — възкликна Корбет. — Ти знаеш за какво говоря! Ранулф, трябва да го арестуваме!
— Не, не! — възрази ханджията.
— Ти си конекрадец — заяви Корбет. — Тази жена не е била от Ашдаун или от местните села. Дошла е тук на кон. Къде е той?
— Не знам за какво говориш, сър.
— А аз мисля, че знаеш! Много добре знаеш какво е станало! Нека помисля. Един млад мъж е пристигнал тук. Сигурно е дошъл следобед — от Рай са няколко часа път! Оставил е коня си в конюшнята, хапнал е нещо, пренощувал е и е излязъл, но не се е върнал. Минали дни, седмици и ти, мастър ханджийо, си се сдобил с кон и сбруя. Е, сега спомняш ли си?
— Защо мислиш, че е дошла от Рай?
— Добър въпрос, ханджийо — просто предполагам. Смятам, че тази загадъчна жена е имала работа в имението Ашдаун. Между семейство Фицалан и Рай има здрава връзка, затова подозирам, че е идвала оттам.
Ханджията нервно се закашля.
— На твое място не бих излъгал — посъветва го Ранулф. — Господарят ми побеснява, когато си има работа с лъжци. Особено такива, които губят времето на кралските служители.