Стрелецът демон
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стрелецът демон». Краткое содержание книги:
Така че, когато крал Едуард I изпраща своя довереник сър Хю Корбет да разбере истината за смъртта на Фицалан, Корбет има богат избор от заподозрени.
Първоначално подозренията се насочват към главния лесничей на лорд Хенри — покойният настоятелно е ухажвал единствената му дъщеря. Сър Уилям Фицалан, братът на убития, е мечтал да се добере до имението и наследствената титла — но би ли посегнал на собствения си брат, за да осъществи мечтата си? Следите се заплитат все повече, а истината е по-ужасна, отколкото някой би могъл да предположи…
Корбет се канеше да възрази, но осъзна, че би било невъзпитано и прие. Трите монахини излязоха. Той допи медовината си. Чу звъна на манастирските камбани, които призоваваха сестрите на молитва.
— Ще се върна в кръчмата късно следобед — промърмори той. — Ще запиша всичко, което научих досега и ще го проуча, за да открия какво пропускам.
Вратата се отвори и сестра Вероника се появи с малък поднос, на който имаше печен заек, залят с гъст винен сос, бокал с вино и нарязан ечемичен хляб, намазан с масло.
Корбет лакомо се нахвърли върху храната. Беше вкусна и му напомни за готварските умения на Мейв. Когато сестра Вероника се появи отново, мълчалива и мрачна, му подаде малка кожена торба, в която имаше две гърнета. Гърлата им бяха запушени с парчета пергамент, привързани с връв.
— В цялото кралство не можеш да намериш по-хубав мед — заяви тя.
Корбет побутна подноса, взе торбата и стана.
— Тогава, сестра Вероника, ще те помоля да ме изпратиш.
Дребничката монахиня го поведе към страничната врата.
— И преди да ме питаш — отсече тя внезапно, — да, тук намерихме трупа!
Преди Корбет да успее да отговори, тя затвори вратата в лицето му. Писарят привърза кожената торба за бойния си колан, отпусна ремъка, уви се по-плътно с наметката си и тръгна през полето към гората, следвайки пътеката, която щеше да го отведе до пътя, а оттам — до „Горският дявол“. Денят преваляше. Заслушан в птичите песни и шумоленето в храстите, той спря и проследи с поглед две белки, които притичаха през пътеката и се скриха в шубраците отсреща. От време на време Корбет се оглеждаше, за да се увери, че всичко е наред. Чувстваше безпокойство и знаеше, че отново е допуснал грешка.
— Ти никога не се пазиш, Хю! — беше го сгълчала Мейв. — Толкова си потънал в собствените си мисли, че изобщо не съзнаваш кога се излагаш на опасност! Моля те — тя бе обхванала лицето му с две ръце, — обещай ми, че никога няма да оставаш сам.
Корбет си пое дълбоко дъх.
— Прости ми, Мейв.
Птиците ли се бяха умълчали или просто си въобразяваше? Той откопча бойния си колан, защото гърнетата бяха тежки и го закопча по-стегнато. Хванал торбата в една ръка и камата в другата, Корбет бързо продължи напред. Гората му напомняше за гористите долчинки на Уелс. Спомни си съвета на един опитен стрелец, който предвождаше кралските войници.
— Помни — беше го предупредил той, — оглеждай се вляво и вдясно. Не се поддавай на въображението си. Слушай горските шумове. Ако чуеш нещо странно, тръгни по-бързо и никога не заставай на едно място. Тичащият човек е далеч по-труден за улучване!
Корбет ускори ход. Почувства болка в гърдите от раната, получена в Оксфорд. Спомени изплуваха в ума му. Той овладя паниката си; ослушваше се внимателно и оглеждаше дърветата от двете си страни. Птичка излетя от клоните с тревожен крясък. Корбет отново забърза. Отдясно изпращя клонче. Нещо се удари в пътеката, сякаш отнякъде бе паднал камък. Без да чака повече, Корбет се приведе и хукна, движейки се на зигзаг. Усети как една стрела изсвистя покрай лицето му. Изкушаваше се да спре и да се хвърли на земята. Убиецът явно се намираше отдясно на пътеката, затова той я изостави и хукна през храстите, използвайки дърветата за прикритие. Мислеше, че е успял да се измъкне, но в този миг една стрела се заби в близкото дърво с такава сила, че очевидно преследвачът му беше наблизо. Корбет продължи да тича. Гледаше да не е по права линия. Клонки го шибаха през лицето, коприва и тръни дращеха краката му. Той се спъна и вероятно това спаси живота му, защото в същия миг нова стрела прелетя над главата му. Корбет погледна вдясно. Не трябваше да изпуска от поглед пътеката, защото можеше да се изгуби.
Захвърли кожената торба и се затича. Гърдите го боляха, беше му трудно да диша. Най-накрая се принуди да спре, облегна се на едно дърво и се закашля. Оглеждаше гората зад себе си. Не се виждаше и следа от убиеца. Погледна изподраните си ръце, извади ръкавиците си и ги сложи. После се промъкна през храстите към пътеката, уверен, че се изплъзнал на преследвача си. Който и да беше той, явно бе разбрал, че преследването е твърде опасно. Пред себе си Корбет чу скърцане на каруца. Разкопча наметката си и без да обръща внимание на болките в корема и ожулените от клоните места, се запрепъва към завоя, зад който се намираше кръстопътят. Каруцарят, селянин, който возеше семейството си, изненадано зяпна, когато Корбет се хвана за каруцата му.
— Не се безпокой! — задъхано каза Хю. — Аз съм гост на сър Уилям Фицалан, кралски писар съм.