Избраниците

19.

Пристигнахме в Хънтърс Рок в три часа през нощта след кратък полет и дълго шофиране. След като кацнахме в Орегон, се впуснах в лудо каране първо по магистралата покрай границата на щата, сетне по шосета, които си спомнях отпреди много време — имах чувството, че вървя по стъпките на изследовател, за когото само съм чел. Постепенно местата започнаха да изглеждат по-познати и на мен ми стана по-тежко. Стараех се да карам по обиколни шосета, по които не бях минавал много често. Мисля, че Боби забеляза, но не каза нищо.

Накрая спряхме пред стар хотел, който не ми беше познат, на трийсетина километра от града. Предложих да спим в колата, но Боби, практичен както винаги, изтъкна, че на следващия ден ще сме по-работоспособни, ако дремнем няколко час в удобни легла. Приближихме се и потропахме на входната врата. След доста дълго време се появи някакъв мъж по долнище на пижама и фланелка. Той не скри недоволството си и ние се извинихме за късния час, но изтъкнахме, че щом като вече е буден, спокойно може да ни даде стая.

Той ни погледна изпитателно:

— Вие да не сте педали?

Изгледахме го заплашително и той очевидно реши, че е по-добре да приюти двама извратени, отколкото същите двама хомосексуалисти да го смажат от бой посред нощ. Затова ми подаде ключа.

Боби се просна на едното легло и моментално заспа. Опитах да последвам примера му, но не ми се удаде. Накрая станах и излязох. Купих си цигари от един автомат и се повъртях из двора, където се намираше заграден с метална ограда празен стар басейн. Взех един очукан стол, занесох го до ръба и седнах в мрака. Единствените светлини идваха от прашния розов неонов надпис „ИМА СВОБОДНИ“ над централната сграда, изтънялата луна и проблясъците от белещата се боя на стените. След малко извадих пистолета, който ми беше дал Боби, и го разгледах. Не представляваше интерес за мен и след малко го прибрах отново в якето си.

Загледах се в сенките на празния басейн, почудих се от колко време е така. От доста, както изглеждаше. Стените му бяха напукани, а на дъното имаше дебел слой тиня. Навремето сигурно е бил пълен с хладка вода и клиентите с радост са се освежавали след дългото пътуване. Табелата на мотела, мръсна и очукана, сигурно бе от петдесетте. Представях си как трябва да е изглеждал животът тогава, но само с откъслечни картини: замрели образи от златните години на възхода, с леко размазани цветове и неестествения вид на рекламни плакати. Един свят на нежност и светлина, на весели събирания и силни ръкостискания, на тежък труд, истинска любов и искрени отношения. Какъвто би трябвало да бъде животът. Сега обаче никой не обръща внимание на тези идилични картини. Ние сме свикнали животът да ни бъде представян по този нереален начин и не знаем как да реагираме, когато наистина ни се случи нещо хубаво. Трябва ли все още да търсим щастието, когато всичко изглежда толкова фалшиво, глупаво и сиво?

Вярвах, че Боби вече е стигнал до истината и че раждането ми действително не е регистрирано в Хънтърс Рок, но трябваше да проверя лично. През цялото време, докато се разкарвах с Чип Фарлинг, от неизяснените въпроси за детството ми ме побиваха тръпки. Може би родителите ми бяха решили да отидат другаде за раждането ми. Може да са били на излет за събота и неделя, последен шанс да се позабавляват, преди семейството да се сдобие с още един член, и аз да съм излязъл предсрочно на белия свят някъде далеч от дома. В такъв случай обаче щяха да ми го разкажат — такива неща се казват на децата, като онези любопитни подробности, които правят живота на всеки от нас уникален. Можех да предположа само, че не са искали да разкрият къде съм роден, защото съм имал близнак. Какво значение имаше и защо бяха сторили онова, което бе записано на касетата, още нямах представа. Може би това бе празнотата, около която бях изградил живота си. Всеки човек се чувства по този начин в един или друг период. Аз обаче го изпитвах твърде често. И може би най-после бях открил причината.