Подмененият
- Автор: Йованофф Бренна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Подмененият». Краткое содержание книги:
Едно момче живее в съвършения малък град със съвършеното си семейство.
Но Маки Дойл е много повече от това, което изглежда. Той е подменено дете, оставено в люлката вместо човешкото бебе преди шестнайсет години.
Дошъл е от свят на тунели и черна, тинеста вода, на мъртви момичета, ненамерили покой, на древни тайни, подхранвани от човешката болка.
Маки Дойл не е един от нас.
Издава го смъртоносната му алергия към желязо, кръв и осветената земя. Той трябва да се бори, за да оцелее в човешкия свят. Би платил всякаква цена, за да бъде нормален като останалите, да свири на бас китарата си, да се разхожда за ръка с любимото момиче… Но когато поредното човешко дете е отвлечено, Маки слиза в подземния свят на Гентри — пълен със странни и зловещи създания, живеещи под мрачния хълм. И този свят си го иска обратно.
Време е Маки да реши на кой от световете принадлежи и накъде го води сърцето му.
Мориган усука кърпичката и прокара края й по лицето ми.
— Аз я върнах обратно. Отидох в покоите на сестра ми, навътре в Дома на мизерията, и я взех. Върнах я на семейството й. Постъпих правилно, но сестра ми се вбеси. Езерото пресъхна скоро след това и се изля в тунелите, за да ни унищожи. Тя изцеди всяка радост от града и изпрати дъжда. — Момичето допря устните си до ухото ми и в гласа й имаше искрена, дълбока тъга. — Предадох сестра си и сега сме отчуждени една от друга. Тя ще ме наказва до края на живота ми заради едно малко момиче.
Кимнах и затворих очи. Мократа кърпа охлаждаше лицето ми и вече знаех какъв беше онзи смътен образ. Бях виждал тази снимка хиляди пъти у дома, в коридора, всеки път, когато минавах покрай стъклената витрина с порцелановите статуетки и сервиза за чай.
— Майка ми — казах аз и гласът ми отекна в стаята странен и чужд, като че ли някой друг беше казал тези думи в ухото ми, а не аз.
Двайсет и първа глава
Благословен
Събудих се в тъмнина, свит на леглото на Мориган, завивката се беше смъкнала в краката ми. Миризмата на чаршафите беше влажна и непозната, като въздух в мистериозен таван на стара къща.
Когато очите ми привикнаха с мрака, започнах да различавам обектите. Гигантската къща за кукли в единия ъгъл, солидния гардероб с огледало на вратата в другия. Мориган спеше до мен, сгушена на кълбо, засмукала палеца в устата си и с мръсна кукла, притисната до гърдите си. Косата й се беше отдръпнала от лицето й и тя изглеждаше непривично спокойна, като малко дете. Измъкнах се от завивката и стъпих на пода. Ръката още ме болеше на мястото, където Джанис беше забила иглата, но се чувствах по-добре от друг път след подобна реакция и много по-добре, отколкото имах правото да се чувствам, като се имаше предвид, че Алис беше вкарала железния си език в устата ми.
Оставих момичето да спи в гигантското си легло и изминах пътя си през фоайето, нагоре по коридора и навън, сред дъжда.
Когато отидох до къщата на Розуел, лампата на верандата беше изгасена, а колата му беше паркирана на алеята. Минаваше полунощ, но стаята му светеше. Застанах сред лехите на майка му, в сянката на гаража, и му написах съобщение да слезе долу.
Посрещна ме на страничния вход и ме погледна така, сякаш щеше да каже нещо, но аз поклатих глава. Той сви рамене и посочи към парка. Изминахме двете пресечки, без да говорим.
В парка Розуел се запъти към една дървена маса за пикник в края на детската площадка за игра, седна на пейката и се облегна назад с вдигната на главата качулка. Ръкавите на якето му бяха смъкнати и покриваха пръстите му. Замислих се, че всички вече бяха започнали да свикват с лошото време и не след дълго просто щяхме да се научим да живеем така, без чадъри и дъждобрани. Просто щяхме да сме постоянно подгизнали и мокри.
Седнах до него и се опитах да оформя по-точно в главата си това, което исках да му кажа, но гърлото ме болеше и никоя от думите не изглеждаше правилна.
— Е, защо не спиш още?
Той сви рамене.
— Работех по часовника, чаках някакъв знак, че не си умрял. Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти беше извън обхват, дори не можах да оставя гласова поща.
Звучеше спокойно, типичният Розуел, но начинът, по който ме гледаше, ме изнервяше. Той се обърна и сложи ръка на рамото ми, нещо средно между удар и сграбчване.
— Адски ме уплаши! Какво, по дяволите, стана?
Погледнах към празната площадка с ръждясалата пързалка и изоставените люлки и се опитах да се държа нормално. Сърцето ми биеше силно, както когато се изнервях, преди да изляза в час пред класа за някоя презентация. От другата страна на ниската ограда очертанията на хълма бунище се открояваха смътно на тъмния фон на дърветата и небето. Усещах погледа на Розуел, прикован в лицето ми.
— Добре — каза той най-накрая. — Не че те нападам, но напоследък се държиш по-странно от обикновено. Ще бъдеш ли така добър да изплюеш какво става с теб?