Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
— Не можеш да хвърлиш в затвора висшия жрец на Белар! — възкликна Родар.
— Ислена не го знае и Гродег е наясно с това. Щеше да го окове и да го хвърли в най-мрачната килия преди някой да е успял да й каже, че е незаконно. Представяш ли си как моята Ислена е поставила ултиматум на стария разбойник?
В гласа на Анхег прозвуча гордост.
— Рано или късно това щеше да се случи — отбеляза с усмивка Родар.
Анхег кимна.
— Култът се гордее с борбеността си, нали?
Анхег отново кимна с усмивка.
— Ще бъдат най-подходящи за челните редици при атаките, не мислиш ли?
Усмивката на Анхег стана още по-широка.
— Предполагам, че ще дадат много жертви — допусна кралят на Драсния.
— За една благородна кауза все пак — отвърна Анхег лукаво.
— Ще спрете ли да злорадствате, вие двамата? Смятам да отведа принцесата на сянка — каза Поулгара на двамата монарси.
През следващите няколко дни укреплението кипеше. Дори когато и последният черекски кораб беше качен на върха, алгарите и мимбратите продължиха да бродят и да палят тулските поля.
— Няма никаква растителност в радиус от петдесет левги — докладва Хетар като се върна от поредната обиколка. — Ще трябва да отидем по-далеч, ако искаме да намерим нещо за подпалване.
— Срещнахте ли много мурги? — попита Барак младия мъж с ястребово лице.
— Няколко — сви рамене Хетар. — Не чак толкова, че да стане интересно, но все имаше по някой.
— Как е Мандорален?
— Не съм го виждал от няколко дни — отвърна Хетар. — Но от посоката, в която тръгна, се носи гъст дим. Предполагам, че е доста зает.
— Как изглежда там?
— Не е зле като преминеш хълмовете. Но е доста непроходимо.
— Какво искаш да кажеш с това „непроходимо“? Смятам да прекарам тези кораби през страната.
— Скали, пясък, няколко трънки и никаква вода — отвърна Хетар. — И е по-горещо от пещ.
— Благодаря! — възкликна Анхег.
— Нали ме попита — отвърна Хетар. — А сега ме извини. Имам нужда от нови коне и много факли.
— Пак ли тръгваш? — попита Барак.
— Така поне правя нещо.
Щом и последният кораб беше издигнат, драснианските хаспели започнаха да вдигат тонове храна и оборудване, които много скоро препълниха подготвените складове. Тулите се оказаха незаменими работници — носеха каквото им дадеш и където им наредиш, без да мърморят и да се оплакват. Грубите им черти бяха озарени от благодарност и силно желание да се харесат и Се’недра осъзна, че просто не може да ги мрази, макар че всъщност те бяха врагове. Малко по малко принцесата откри това, което превръщаше живота на тулите в кошмар. Нямаше семейство, което да не е загубило някого на жертвениците на кролимите — съпруг, съпруга, деца, родители. Единствената мисъл в главите им беше да избегнат тази съдба на всяка цена. Постоянният терор беше изтрил всякакви следи от човешки чувства по лицата им. Живееха в ужасна изолация, без любов и приятелство, сковани от вечното очакване и смъртен страх. Страстта на тулските жени нямаше нищо общо с чувствата или морала им. Единственият начин да избегнат ножа беше да са бременни непрекъснато. Те не бяха движени от плътски желания, а от страх, който ги лишаваше от всичко човешко.
— Как могат да живеят така? — избухна принцесата пред лейди Поулгара, когато се върнаха в палатката, издигната зад стените. — Защо не въстанат и не изхвърлят кролимите от страната си?
— Кой точно ще поведе този бунт, Се’недра? — попита Поулгара спокойно. — Тулите знаят, че кролимите могат да надникнат в мозъка им и да прочетат мислите им. Те знаят, че ако на някой му мине през ума да се противопостави, ще се озове на жертвеника още в същия момент.
— Но животът им е направо ужасен — възрази Се’недра.
— Може би ние ще успеем да го променим — каза Поулгара. — Всъщност това, което правим, не е само за благоденствието на Запада. То е и за доброто на ангараките. Ако победим, те ще бъдат освободени от кролимите. В началото няма да са ни благодарни, но много скоро ще започнат да харесват новия си живот.
— Защо да не са ни благодарни?
— Защото, ако победим, ще сме убили техния бог.
— Но Торак е чудовище!
— Да, но все пак е техен бог — отвърна Поулгара. — Да загубиш своя бог е доста мъчително и болезнено. Можеш да попиташ улгосите какво означава да живееш без бог. Изминали са пет хиляди години преди УЛ да се съгласи да стане техен бог, и те все още помнят какво е било преди това.