Наградата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наградата». Краткое содержание книги:
— Да. Ще говоря с него. Това е добро разсъждение. Но чуй — Хънт приведе длъгнестото си тяло напред и подпря лакти на колене. — Главното за нас — дори и за теб, Там, — е да сме много внимателни тук. Който и да е бил, този убиец го направи вече два пъти. Нека не предизвикваме трети. Нашата задача е само да съберем информация и да предадем значимата на Девин. Това е всичко.
Мики поклати глава.
— Добър опит, но нещата станаха по-големи от това, Уайът — каза той. — Много по-големи.
Адресът на административния център на „Убежището за жени — жертви на домашно насилие“ се намираше на улица „Потреро“, близо до многопрофилната болница на Сан Франциско. За разлика от другите благотворителни организации в сферата на социалното подпомагане, които бе посетил през последните няколко дни, по очевидни причини Убежището не предлагаше подслон, обучение или изпитателен период за своите клиенти на самото място — вместо това, те бяха насочвани, често заедно с децата си, към някоя от безопасните си сгради в рамките на града. Поради това, присъствието на Убежището тук на „Потреро“ бе толкова дискретно, че бе почти незабележимо. Мики два пъти мина с колата покрай евентуалния адрес, преди да разбере, че офисът трябва да е някъде сред сградите, съставляващи иначе много по-големия болничен комплекс.
Най-накрая, петнайсет минути след като едва успя да паркира на място за инвалиди на главния, но въпреки това окаяно тесен паркинг на болницата, той намери мястото — един от многото, на пръв поглед еднакви офиси на приземния етаж в приемната сграда. Беше типична пренатоварена бюрократично-медицинска гледка — в 9:00 пред всеки от стъклените прозорци се бе наредила огромна опашка, столовете в главната чакалня бяха заети от предимно възрастни и бедно облечени пациенти. Но не липсваше и редовното допълнение от майки с кашлящи или заспали деца, някой и друг по-млад човек, както и скитници, всички чакащи с нямо търпение, докато неприятните флуоресцентни лампи ги осветяваха и се отразяваха в зеленикавите плочки на пода.
Единственият знак за присъствието на Убежището беше името на организацията, гравирано върху стъклената врата в най-далечното уширение на фоайето, която сега бе отворена. Мики постоя на прага в продължение на един дълъг момент. Точно пред него тезгях разполовяваше по-голямата част от помещението на предна и задна част. Отзад бе разположен лабиринт от зелени и сиви стилажи за папки и няколко бюра. Високите задни прозорци бяха засенчени с щори. Отляво тезгяхът образуваше прав ъгъл пред банално зеленикаво стъкло, отделящо други два-три офиса.
Той чуваше ниски гласове, явно идващи от някой от тези офиси, но не виждаше никого, затова пристъпи напред и следвайки инструкцията „Моля, позвънете, за да ви обслужат“, натисна малкия хотелски звънец, залепен с тиксо на олющения дървен тезгях.
След пет секунди измежду стилажите се появи дребна и нерешителна млада жена с очила. На Мики памучната й рокля му изглеждаше като закупена от магазин за втора употреба, а изражението й бе съсипано и някак нервно. Очите й под очилата с телени рамки бяха зачервени и подути. Мики тутакси разбра две неща: че те са научили новината за тяхната изпълнителна директорка и че тази задача навярно трябваше да бъде възложена на Тамара — той подозираше, че през повечето време мъжете тук се възприемаха като врагове; това се предполагаше от самосебе си. Все пак, на лицето му се изписа израз на уважение и загриженост.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
Мики си бе научил урока и знаеше името на помощник-директорката.
— Бих искал да разговарям с Адел Уотръс — каза той, — ако е тук.
— Има ли нещо, с което аз мога да ви помогна?
— Вие ли сте госпожица Уотръс?
— Не.
— Надявах се да говоря с нея.
— Тя е госпожа и тази сутрин е тежка за нея. Боя се, че и за всички нас. Мога ли да й предам за какво се отнася?
Мики изпита дълбоко съчувствие към младата жена, но той бе дошъл да събере информация — особено ако Нанси Нешек бе споменала на някого тук въпроса, който бе искала да зададе на Хънт — и на колкото по-ниско ниво в йерархията на служителите отиваше, толкова по-съмнително, според него, бе да постигне някакъв резултат.
— Боя се, че става въпрос за госпожа Нешек, за която виждам, че вече знаете. Много съжалявам.