Наградата

Тъкмо режеше лука, когато дочу някакво драскане. Спря и се ослуша. Подраскване и леко почукване.

Излезе във всекидневната, после отиде до входната врата и я отвори.

— Зная, че е твърде рано — каза Алиша и припряно добави: — а последното нещо, което искам, е да се натрапвам на теб и на кухнята ти, но зная колко много работа имаше днес и си помислих, че след като ще ядем тук, имам предвид обединените ни семейства, колкото там сме, най-малкото, което мога да направя, е да ти помогна мъничко, дори ако е прекалено рано, въпреки, че всъщност не съм кой знае колко опитна, особено с онова, което се прави в Деня на благодарността, искам да кажа, тези дни бяха много по-различни, когато изобщо ги имахме и понеже Ян и аз всъщност не сме го празнували никога заедно, поне този ден може да бъде такъв, че да го запомним, дори и да е последният, който ще имаме…

Тя спря да говори и просто стоеше пред него, с ръце, отпуснати от двете й страни. Пое си дълбоко дъх, после го издиша, а очите й почнаха да придобиват стъклен блясък.

— И още нещо. — Тя протегна ръка и обхвана врата му.

— Изчаквах подходящия момент — каза, — и никак не искам да сбъркам, а така и не съм сигурна, дали е този. — Отново си пое дъх. — Обаче, ако не ми кажеш да не го правя, смятам да те целуна.

Той не я спря.