Мъжеядката

Синамън Мейсън, с кокетна престилчица и чаша мартини в ръка, ги чакаше горе на площадката и ги поздрави така сърдечно, че Клариса се уплаши да не е сбъркала адреса.

— Клариса, скъпа! Радвам се, че най-после се появи!

Тя я притисна в прегръдките си и разтърси ръката на Грейви така силно, че едва не я откачи от раменната става.

— Заповядайте, момичета. Добре сте дошли!

В огромното фоайе ги очакваше икономът — възрастен негър с бяла, гладко вчесана назад коса. Той пое багажа им и връхните им дрехи.

Клариса имаше чувството, че е попаднала в някоя от старите плантации на Юга. Побиха я тръпки както всеки път, когато влизаше в съприкосновение с нечие огромно богатство.

Но външно се владееше, дори успя да прошушне на Грейви:

— Ще ти изхвръкнат очите!

В момента минаваха през балната зала(!), която беше свързана с всекидневната.

— Извинете ни за неразборията — свойски каза Синамън.

Сигурно имаше предвид двете списания, оставени на масичката за кафе.

Дори да й беше съдено да умре от насилствена (удушаване) или преждевременна смърт (задавяне с фъстък), Клариса би била щастлива да го стори в такава обстановка сред кадифе и коприна в прасковенорозово, заобиколена от букети свежи цветя. Сигурно щеше да се озове направо в рая…

И Грейви сигурно се вълнуваше от подобни мисли, ако се съдеше по стреснатото й, леко глуповато изражение. „Някои хора губят ума и дума при срещата си с истинското богатство“, помисли си Клариса.

— Моля, заповядайте — усмихна се Синамън. — Настанявайте се. Сигурно умирате от глад след дългия път…

(Боже, ако знаеше колко е близо до истината!)

Тя позвъни със сребърен звънец и две домашни прислужници с колосани престилки изникнаха като изпод земята. Огромните подноси в ръцете им се огъваха от тежестта на ордьоврите.

Грейви се разкашля. Клариса я смушка в ребрата.

— Ще желаете ли и нещо за пиене? — попита Синамън.

— Едно мартини ще ми се отрази добре — каза Грейви, но Клариса я настъпи предупредително.

— Благодарим, но засега ще се задоволим само с по чаша вода.

— Прекален светец и богу не е драг — процеди Грейви едва чуто.

— Мила Клариса, колко е хубаво, че си тук… Имаме да си говорим за толкова много неща! — майчински бъбреше Синамън.

— О, да, наистина… — потвърди Клариса и напъха някаква странна на вид хапка в устата си.

Каквото и да беше това, определено беше вкусно.

Грижливо избърса уста с ленената салфетка с монограм. Защо родителите й никога не се бяха сетили да я запишат на уроци по етикет?! Тя нямаше да допусне същата грешка — добрите маниери бяха жизненоважни за бъдещето на едно дете. Нейният син (или дъщеря) нямаше да се чувства неловко, когато гостува на баба си.