Самотата на простите числа

Тя отвори вратата.

„Сега я последвай“, помисли си Матия, но не помръдна от мястото си.

Надя беше вече на тротоара. Шофьорът наблюдаваше Матия в огледалото за обратно виждане в очакване на нареждания. Циферблатът на брояча беше целият осветен и показваше 00.00.

Ела — повика го Надя и той се подчини.

Таксито потегли и те се качиха до края на стръмна стълба, покрита със син мокет и с толкова тесни стъпала, че Матия беше принуден да върви накриво.

Апартаментът на Надя беше чист и всяка вещ беше на мястото си, точно както изглежда къщата на жена, живееща сама. В центъра на кръгла маса имаше сламено кошче. Пълно с изсъхнали листенца, които отдавна не излъчваха никаква миризма. Стените бяха боядисани в ярки тонове, оранжево, синьо и жълто, толкова необичайни за Севера, че сякаш му се подиграваха.

Матия видя как Надя непринудено си сваля палтото и го слага на стола като човек, който се движи в собственото си пространство.

— Ще взема нещо за пиене — каза тя.

Той изчака в средата на хола, скрил обезобразените си ръце в джобовете. Надя се върна след малко с две чаши, пълни до половината с червено вино. Смееше се на някаква своя мисъл.

— Вече съм отвикнала. Отдавна не ми се е случвало — призна тя.

— Добре — отговори Матия, вместо да каже, че на него не му се е случвало никога.

Започнаха да отпиват от виното в мълчание, като се озъртаха наоколо предпазливо. От време на време срещаха погледите си и всеки път се усмихваха като деца.

Надя седеше на дивана с подвити крака, за да е по-близо до него. Сцената беше готова. Липсваше само едно действие, едно хладнокръвно придърпване, мигновено и брутално като всяко начало.

Надя размисли още малко. После постави чашата на земята зад дивана, за да не я блъсне случайно с крак, и се протегна решително към Матия. Целуна го. С крака събу обувките на висок ток, които паднаха на пода с приглушен шум. Седна в скута му, без да му даде време да каже „не“.

Освободи го от чашата му и постави ръцете му на хълбоците си. Езикът на Матия беше вдървен. Тя завъртя своя около него, настоятелно, за да му предаде необходимото движение, докато той не започна да прави същото в обратна посока.

С известно затруднение се преобърнаха настрана и Матия се оказа отдолу. Единият му крак беше извън дивана, а другият — опънат, заклещен от нейната тежест. Мислеше за кръговото движение на собствения си език, за периодичността на това движение, но скоро изгуби концентрация. Сякаш лицето на Надя, сплескано върху неговото, бе успяло да попречи на сложния механизъм на мисълта му. Така, както беше станало онзи път с Аличе.

Ръцете му се плъзнаха под блузката й и контактът с кожата й не му бе неприятен. Бавно съблякоха дрехите си, без да се отделят един от друг и без да отварят очи, защото в стаята имаше прекалено много светлина и каквото и да било разсейване щеше да им попречи да продължат.

Докато се бореше със закопчалката на сутиена, Матия си помисли, че нещото се случва. Най-накрая се случва, по някакъв начин, който досега не си бе представял.