Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
— Ооо, добре дошла! Заповядай, влез!
Айдан влезе и се огледа — нямаше никой.
— Сам ли си?
— Да. Седни за малко.
— Не, няма да сядам, дойдох да те видя само.
— Аз съм добре, ти как си?
Айдан се засмя много спонтанно и искрено и за пръв път забеляза изненада върху лицето на Джем.
— Добре съм аз… Както и да е… Хайде да си вървя.
— И защо бързаш толкова, като лекар на визитация си. „Как сте днес?“ и тръгваш…
— Да, дойдох да видя как си със здравето, видях, че си добре, тръгвам си.
— Какъв ако бях щеше да останеш?
— Може би, ако беше умрял…
— Ако толкова искаш, ще умра…
Айдан се усмихна ехидно, но този път в усмивката й имаше следи от предишната й обида.
— Ох, Джем, ти нито можеш да умреш, нито да живееш…
— Какво, нещо като вампир ли съм според тебе?
— Да, като вампир си, но Аллах ми е свидетел, забавен вампир… Както и да е, аз да си вървя.
Джем не настоя. Двамата тръгнаха към вратата. Джем мина крачка напред, за да й отвори. Тогава Айдан съзря върху двете чекмедженца до вратата една фигурка на Буда от слонова кост. Най-спокойно посегна, взе я и я сложи в джоба си. После целуна Джем и излезе.
Докато взимаше фигурката, изобщо не се развълнува. И не я изхвърли, както останалите вещи. Носеше я винаги със себе си в чантата си като свидетел, който да й помага да повярва в преживяванията си, че не си измисля и фантазира, а го живее наистина. Гледаше симпатичната закръгленка фигурка с шкембенце и си вярваше — тя беше свидетел на живота й.
Дните се нижеха един след друг. Айдан все повече си вярваше. Радваше се на вълнението да живее скрит, невидим за околните, живот, против нормите и правилата. С времето обаче започна да свиква, да й се превръща в навик и емоциите започнаха да намаляват.
За да си върне истински вълнуващите преживявания, вече нямаше нужда да гази правилата на другите, трябваше да погази собствените си правила. Това беше, което щеше да я разтърси из основи — да накара всяка фибра в тялото й да потрепери, да опъне нервите й като струни, да накара сърцето й да тича в галоп, да почувства топката, стягаща гърлото й, да й се завие свят, да отмалее, да се изтощи от емоция. Неусетно се подготвяше да го направи.
Не чака дълго, за да го стори.
На един от горните етажи се нанесе възрастна двойка — изключително неприятни хора, истински егоисти. Непрекъснато правеха кавги: стоките в маркета били много скъпи, колата за отпадъци закъснявала, крещяха през прозорците — поведение, с което хората от комплекса не бяха свикнали. Будеха всеобща неприязън към себе си.
Една вечер Айдан се отби у тях.
Открито показаха, че са изненадани от посещението й, отнесоха се доста студено, но все пак я поканиха вътре:
— Заповядайте, влезте.
Айдан влезе в салона и седна. Не й предложиха почерпка — „каквото ще казваш — казвай и си върви“. Ако беше преди, Айдан и секунда нямаше да остане, но сега се забавляваше с държанието им и нарочно говореше надълго и широко.
Обясняваше им, че от много време планират да построят зимна градина, че ще направят кафене в единия й край, че тези, които са участвали в изграждането й, ще могат да отглеждат цветя по свое желание в нея. Мъжът и жената я слушаха с безразличие.
— Ако желаете, и вие можете да се присъедините.
— И колко се плаща за тази градина?
— По двеста и петдесет лири от апартамент.
— О-о, това са много пари… Без друго много-много не се интересуваме от цветя. Благодарим за предложението, но не смятаме да се присъединим… То кой ли ще дойде да сади цветя там.
— Не обичате ли цветя?
— Обичаме, но не разбираме от отглеждането им…
— Както желаете… Аз да си вървя тогава…
Айдан от опит знаеше, че домакините избързват крачка напред, за да отворят вратата. Дискретно се огледа и забеляза портфейла на мъжа на портмантото до телефона. Пред очите й се спусна черна пелена, почувства забравените от доста време сърцебиене и треска.
Съзнаваше, че е много опасно, но така вълнуващо и страшно, че…
Ако имаше време да помисли, вероятно нямаше да предприеме такова рисковано действие, но отдавна зажаднялото за емоции и адреналин тяло реагира по-бързо от разума. Без да се замисли, посегна към портфейла и го сложи в джоба си.
Не помнеше как излезе от апартамента, как с черната пелена пред очите си слезе по стълбите, нито как излезе от блока. Само помнеше, че хвърли портфейла в контейнера за боклук непосредствено до блока.