Вещицата(Mъдрата жена)

При портата на замъка свърна назад и тръгна бавно край външната стена на жилището на свещеника. Няколко неохранени кокошки кълвяха по студената земя. Дебела свиня, издута от прасенца, грухтеше в кочината. Алис потръпна, когато слънцето се спусна ниско зад високата кръгла кула. Прекоси втория подвижен мост и влезе зад вътрешните стени на замъка. Майка Хилдебранд беше мъртва, абатството беше в руини. Алис нямаше къде да отиде, освен обратно в замъка, излагайки се на злобата и злорадството на жените.

Главата ѝ още бучеше от виното и от внезапния прилив на гняв. Тръгна бавно покрай лехите с билки към кладенеца в центъра на малката градина. Извади кофата и пи от ледената, леко солена вода, усети неприятния ѝ вкус да се плъзга в гърлото ѝ. После продължи да върви покрай голямата централна сграда към пекарницата — малка постройка, кръгла като кошер, разположена между мрачния черен силует на тъмничната кула и градината с лечебни растения. Алис бутна вратичката, отвори и надникна любопитно вътре.

Беше топло и тихо. Двете големи, заоблени пещи задържаха топлина като в тухларна. По пода, по масите, по лавиците, дори по калаените съдове, окачени на куки, имаше тънък бял слой брашно. Хлебарите бяха излезли след сутрешната си работа — бяха се потили край пещите, за да изпекат наведнъж хляба за закуска, обяд и вечеря. Сега сигурно бяха отишли в града да намерят някоя кръчма, или в голямата зала на замъка, за да играят комар или да дремят. Алис влезе тихо вътре и затвори вратата след себе си. Помещението ухаеше сладко на прясно изпечен хляб. Алис се отпусна на колене в бялата пепел до плочата на огнището, и откри, че по лицето ѝ се стичат сълзи. За миг се озова отново в готварниците на абатството, гледайки как сестрите-мирянки пекат и варят. За миг си спомни вкусния бял хляб, омесен от смляно от самите тях брашно, изпечен в собствените им пещи, спомни си как я стопляха отвътре прясно изпечените хлебчета за закуска след утринната молитва в ранната сутрин.

Алис тръсна глава, подхвана тежките поли на тъмносинята си рокля и разтърка очи. После се отпусна на пети и остана взряна в топлото сърце на жаравата в продължение на дълги минути.

— Огън — изрече тя замислено, гледайки към огнището. Изправи се и свали два малки тенекиени съда от стената. С единия загреба вода от кофата до масата. Сложи го пред огъня.

— Вода — каза тихо.

Взе шепа студена пепел, паднали сажди и тухлен прах от задната част на огнището.

— Земя — каза тя, и сложи купчината пред себе си. После дръпна празния тенекиен съд напред, за да завърши квадрата, и изрече:

— Въздух.

Начерта триъгълник в брашното и пепелта, разсипани по студения под, и свърза трите върха на огъня, земята и въздуха.

— Ела — изрече тя шепнешком. — Ела, Повелителю. Имам нужда от силата ти.