Записки на стария мръсник
- Автор: Буковски Чарлс
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Прозорец" ЕООД
- ISBN: 954-733-434-4
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Записки на стария мръсник». Краткое содержание книги:
Буковски е един мъдър глупак, който говори откровено за безмислието и красотата на живота
Пъблишърс Уикли
– А какво определение би дал за смел човек?
– Човек, който не знае какво е лъв.
– Всеки знае какво е лъв.
– Всеки предполага, че знае.
– А за глупака какво ще кажеш?
– Човек, който не осъзнава, че времето, структурата и плътта в повечето случаи се разхищават.
– Тогава кой е мъдър?
– Няма мъдри хора, сър.
– Значи няма и глупаци. Ако не съществува нощ, не може да съществува и ден; без черното не би имало бяло.
– Съжалявам, сър. Мислех, че всичко е само за себе си и че не зависи от нещо друго.
– Пъхал си си хуя в твърде много вази. Не разбираш ли, че всичко е наред и че нищо не може да се обърка?
– Разбира се, сър, че каквото се случва, си се случва.
– Какво би казал, ако наредя да те обезглавят?
– Не бих могъл да кажа нищо, сър.
– Имам предвид, че ако наредя да те обезглавят, аз ще продължа да бъда Волята, а ти ще бъдеш Нищо.
– Ще стана нещо друго, по мой избор, по избор и на двамата, сър.
– Отпусни се! Отпусни се! Опъни си краката!
– Много мило от ваша страна, сър. Не, много мило от страна и на двама ни. Разбира се, сър.
– Казваш, че често усещаш тази лудост, какво правиш, щом те връхлети?
– Пиша поезия.
– Поезията лудост ли е?
–Не-поезията е лудост.
– Какво е лудостта? Лудостта е грозота.
– Какво е грозен?
– За всеки е нещо различно.
– Грозотата принадлежи ли?
– Има я.
– Принадлежи ли?
– Не знам, сър.
– Ти претендираш, че имаш знания, какво е знанието?
– Да знаеш колкото се може по-малко.
– Как така?
– Не знам, сър.
– Можеш ли да построиш мост?
– Не, сър.
– Можеш ли да измайсториш пистолет?
– Не, сър.
– Тези неща са продукт на знанието.
– Тези неща са мостове и пистолети.
– Ще наредя да те обезглавят.
– Благодаря, сър.
– Защо?
– Вие сте ми мотивацията, когато изпадна в оскъдица.
– Аз съм справедливостта.
– Вероятно.
– Аз съм победителят. Ще наредя да те измъчват, ще те накарам да крещиш, ще те накарам да пожелаеш смъртта.
– Разбира се, сър.
– Не осъзнаваш ли, че аз съм твоят господар?
– Вие сте моят манипулатор; всичко, което може да се направи, можете да ми направите.
– Мислиш си, че говориш умно, но чрез твоите писъци нищо умно няма да изречеш.
– Съмнявам се, сър.
– Между другото, как можеш да слушаш Вон Уилямс и Дариус Милход? За "Бийтълс" не си ли чувал?
– О, сър, всеки е чувал за "Бийтълс".
– Не ги ли харесваш?
– Не са ми неприятни.
– Кой певец ти е неприятен?
– Певците не могат да бъдат неприятни.
– Тогава кой се опитва да пее?
–Франк Синатра.
– Защо?
– Той пробужда болно общество върху болно общество.
Четеш ли вестници?
– Само един.
– Кой?
– "Оупън Сити".
– Стража? Веднага отведи този човек в стаята за мъчения и започни процедурата!
– Сър, може ли една последна молба?
– Да.
– Мога ли да си взема вазата?
– Не, аз ще я използвам.
– Сър?
– Искам да кажа, ще я конфискувам. Стража, махни този идиот! И се върни е, върни се с...
– С какво, сър?
– Пет сурови яйца и един-два килограма смляно говеждо месо...
Излизат стражарят и затворникът, кралят се навежда напред, хили се злобно, когато по интеркома се обажда Вон Уилямс. Навън светът върви напред, а в това време въшлясало куче пикае край красиво лимонено дърво, трептящо на слънцето.
Двамата с Мириам си имахме къща в центъра, не беше лошо. Отпред бях засадил един ред секирчета, плюс лалета навсякъде. Наемът ни бе доста нисък и никой не ни безпокоеше по време на запоите. Трябваше да намираме хазяина, за да му платим, и ако закъснеехме седмица-две, той ни казваше:
– Всичко е наред.
Държеше автокъща със сервиз и си изкарваше добри пари.
– Само не давай парите на жена ми, алкохоличка е и се опитвам да я озаптя малко.
Спокойни дни бяха. Мириам работеше, като машинописка в голяма компания за мебели. Сутрин не успявах да я изпратя на автобуса, защото бях махмурлия, но когато се връщаше, двамата с кучето винаги я чакахме на спирката. Имахме кола, но тя не можеше да я запали и това беше добре за мен. Събуждах се в 10.30 ч., оправях се, без да бързам, проверявах цветята, пиех кафе, после бира, излизах навън и стоях на слънце, чешех си корема, сетне играех с кучето, голямо чудовище, по-голямо от мен, уморявах се от това и влизахме вътре и бавно подреждах нещата, събирах бутилките, миех чиниите; още една бира, проверявах хладилника, за да съм сигурен, че имаме нещо за вечеря, дотогава бе станало време да запаля колата и да успея да отида на пистата, успявах да се върна навреме, за да я посрещна на спирката. Да, беше хубаво, и макар че никога не съм си падал кавалер, хубаво беше да ме издържат, дори и да признаем, че това не бе точно Монте Карло. Освен че бях любовник, трябваше да мия чиниите и други унизителни задължения.