Теодор Буун. Заподозрян

Тя се завъртя рязко и гневно изгледа Джона, чието внимание все още бе изцяло погълнато от обувките му.

— Претърсихме раниците и шкафчетата им в училище — продължи Ворман — и засега сме намерили пет таблета и един мобилен телефон. Подозираме, че останалата част от стоката е скрита някъде в къщата, затова имаме подписана от съдия заповед за обиск, която ни позволява да претърсим навсякъде.

— Навсякъде ли? — ахна Линда и първата й мисъл беше за камарите неизмити съдове в кухненската мивка, купчините мръсно пране в мазето, неоправените легла, прашните мебели и полици, непочистените бани, боклука в коридора, полупразните чаши на масичката пред телевизора — и всичко това беше само на долния етаж. Горе, където живееха момчетата и където тя се страхуваше да се качи, беше по-зле и от природно бедствие.

— Точно така — потвърди Ворман, извади заповедта за обиск и й я подаде.

Тя само я погледна глуповато и поклати глава.

— Всяка стая, всеки шкаф, всяко чекмедже — повтори Ворман, засилвайки напрежението. Той знаеше, че никоя жена не иска полицията или който и да било да си вре носа и къщата й.

— Вярно ли е, Джона? — попита тя и очите й изведнъж се насълзиха.

Джона мълчеше.

— Да, вярно е — потвърди Ворман. — Джеси призна всичко, но не иска да ни каже къде са останалите откраднати стоки. Затова не ни остава друг избор, освен да преобърнем къщата и да проверим дали стоката е тук.

— Тук ли са, Джона? — попита строго тя.

Той я погледна виновно.

— Важно е да ни съдейства — услужливо обясни Ворман. — Съдията ще го вземе предвид.

— Ако са тук, кажи им — гневно нареди Линда на Джона. — Няма смисъл да караме полицията да рови из къщата ни.

След дълго мълчание Ворман каза:

— Вижте, нямам на разположения цял следобед и цяла нощ. Ще повикам още хора и ще започнем да претърсваме стаите на момчетата.

— Кажи ми, Джона! — изръмжа госпожа Фин.

Джона скръсти ръце, прехапа долната си устна и най-сетне отрони:

— В таванчето над гаража.