Баба праща поздрави и се извинява

– Това е по-скоро философски въпрос. Така че е трудно да се отговори.

Елса пак свива рамене.

– Къде тогава срещна баба? И на този въпрос ли е трудно да се отговори?

– Това е дълга история.

– Обичам дълги истории.

Ръцете на жената се скриват в скута ѝ.

– Бях на почивка. Или... бяхме... семейството ми и аз. Бяхме на почивка. И се случи... случи се злополука.

– Цунамито, знам – казва Елса.

Жената примигва.

– Чета страшно много – пояснява Елса любезно.

Погледът на жената се рее из стаята и тя казва небрежно, сякаш току-що се е сетила:

– Баба ти ме... намери...

Смуче ментовия бонбон толкова силно, че бузите ѝ изглеждат като бузите на баба, когато искаше да „вземе назаем“ бензин от колата на татко и опита да го засмуче с маркуч.

– След като мъжът ми и моите... моите момчета се... – започва жената.

На излизане последната дума се спъва и пада в бездната между другите. Като че ли жената внезапно е забравила, че е по средата на изречение.

– Удавиха? – допълва Елса и веднага се засрамва, защото осъзнава, че сигурно е много грубо да използваш тази дума пред някого, чието семейство се е удавило.

Но жената просто кима, без да изглежда ядосана. Тогава Елса минава на тайния език и пита бързо:

– И ти ли знаеш тайния език?

– Моля? – възкликва жената с черната пола и поглежда рязко и неразбиращо към Елса.

– А, нищо – промърморва Елса на обикновения език и отново поглежда към обувките си.

Това беше тест. И Елса е изненадана, че морският ангел не знае тайния език, защото всички в Страната-на-Почти-Будните го знаят. Но може би това е част от проклятието, мисли си тя.

Жената поглежда часовника си.

– Не трябва ли да си на училище?

Елса свива рамене.

– В коледна ваканция съм.

Жената кима. Този път с малко по-нормална скорост.

– Била ли си в Миамас? – пита Елса.

– Дали... съм била във какво? – пита жената предпазливо.

– „В какво“ – поправя я Елса.

Жената гледа с празен поглед. Елса върти очи.

– Миамас. Била ли си там, или не?

– Това някаква... шега ли е?

– Каква шега?

Жената гледа напрегнато в ръцете си.

– Ами, някакъв вариант на онези шеги, които започват с „чук-чук, кой е“.

– Какво? Не! – изсумтява Елса.

Жената изведнъж придобива много нещастен вид. Елса въздъхва.

– Ако се шегувах, щях да кажа: Сляп мъж влиза в бар. Минава през вратата. И през една маса. И няколко стола.

Жената не отговаря. Елса разперва ръце.

– Схващаш ли? С-л-я-п мъж минава през вратата и през мас...

Жената кима я поглежда. Усмихва се леко.

– Разбрах. Благодаря.

Елса свива кисело рамене.

– Когато схващат шега, хората се смеят.

Жената си поема толкова дълбока глътка въздух, че ако беше дупка и някой хвърлеше монета вътре, не би чул кога удря дъното.

– Сама ли го измисли? – пита тя после.

– Кое? – задава контра въпрос Елса.

– Това за слепия мъж.

– Не. Баба ми го каза.

Очите на жената се затварят бързо. После се отварят бавно.