Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
Самата зала бе вътрешността на древен храм. От стените ни гледаха каменни и озъбени, полупроядените лица на неизвестни богове. Над входа личеше ясно дълъг фриз на разкошна перната змия. Зад стъклените сфери, осветен от играещите светлини, се издигаше огромен олтар, изписан с някакви астрономически и астрологически символи.
— Добър ден, сеньор Искров — чух нежния глас на доктор Маяпан.
Седеше пред неголям контролен пулт, наблюдавайки на електронното табло десетките мигащи лампички и осцилографи. Бе в бяла престилка.
— Е, как ви се струва нашето заводче? — посрещна ме той много горд.
— Тук ли произвеждате енергана? — попитах безсмислено, позамаян от новата картина, която ми предложи това утро в Ел Темпло и която разкриваше още една страница от голямата тайна на Двайсет и втора улица. Изглеждаше невероятно, че тук, в тази подземна лаборатория, в това „заводче“, са създадени неизброимите количества енерган, които в онзи августовски ден бяха залели Америго Сити, бяха раздрусали икономическата система на Веспучия и бяха стреснали дори шейховете от Персийския залив.
— Не, сеньор Искров — отговори доктор Маяпан, — ние само го преработваме, или по-точно — го дообработваме. Суровината иде от другаде — и посочи чувалите с черното брашно: — Гърмящият прах.
Спомних си петия монитор с тъмната галерия и вагонетката в нея. Не попитах къде е това „другаде“, но все пак не се сдържах да не задам въпроса, който не преставаше да ме тормози:
— Доктор Маяпан…
— Ах, вие не ми викате вече жрец — усмихна се с укор той. — Съжалявам, беше много приятна титла. Защото нашите древни магьосници като че са знаели повече от нас, съвременните учени… Какво ви интересува?
— Доктор Маяпан, ще бъда съвсем откровен… Вие като че ми показвате всичко… или почти всичко: къде живеете, къде произвеждате енергана, как наблюдавате външния свят. Не ви ли минава през ума, че като се върна мога да ви издам? Освен… освен ако не сте решили да ме премахнете… или да ме задържите тук…?
Зад очилата с телените рамки погледът лукаво заигра:
— Но вие сте наш приятел, сеньор Искров! И нямаме никакво намерение нито да ви унищожаваме, нито да ви задържим задълго тук. Вие сте ни нужен навън. И имаме доверие във вас. Човекът е слабо същество, докторе… Особено когато се намира в змийските ями на Конквиста, а децата му са в санаториума на Сигурността под Снежния връх…
Тогава до мен застана Агвила. Лицето му изразяваше едно величествено, бих казал дори демонично презрение.
— А ние точно това искаме от вас, Искров! Искаме като се върнете горе да говорите, да пишете, да разкажете, да обрисувате всичко, което сте видели тук, до най-малките подробности. Да възвестите на света и преди всичко на Мак Харис, че тук някъде под Скалистия масив в бившата резиденция на толтекските владетели от Втората династия, се произвежда оръжието, което ще сложи веднъж завинаги край на „Албатрос“ и на неговото господство и ще го стрие на прах, него, неговото семейство, неговите приятели, неговите заводи, танкери, пристанища, небостъргачи, неговото кралство…
Той млъкна, но във въздуха остана напрежението от безпощадните му думи.
— А ако той дойде тук? — попитах аз. — С войници, ракети и самолети?
— Никой не може да дойде тук без наше разрешение! — каза той с абсолютна самоувереност. — Никой! Никой! И ако все пак по някакво чудо тук проникне даже въоръжена до зъби армия, то…
Анди го прекъсна със своя момчешки смях:
— Моят мил брат, могъщият толтекски вожд Белия Орел пак се пали! Внимание!
Агвила се понамръщи — не му хареса шеговитата забележка на малкия брат, но веднага след това на лицето му се появиха трите детски трапчинки.
— Виждате ли, Искров, колко нахални и дръзки стават братчетата, когато не са били пердашени както трябва по време на детството им от по-големия брат?
Намеси се доктор Маяпан, не без горчивина:
— Нямаха време, уви, за пердах, нито за игри… Те нямаха детство, твърде рано се разделиха. Единият тръгна далеч на север, другият през морето, на изток, и не са се виждали години наред… Затова пък сега не престават да се боричкат за какво ли не: за правото кой да върви на опасно разузнаване из Теоктан, кой да носи по-тежките чували и дори, представете си, сеньор, за привилегията кой да бие дузпа във футболната врата…
Агвила се поусмихна:
— Бащите невинаги виждат децата си в най-вярна светлина… Аз мисля, че нашето детство беше много по-интересно от детството на милиони други момчета… Но, както и да е… Искров, елате да ви поразведа из работилницата.