Червения рицар

Игуменката дълго го наблюдава.

— Ако планирахте вие самият да завземете крепостта ми… — започна тя, но без да довърши.

— Милейди, признавам, че това би бил брилянтен ход. Признавам също, че не ми е чужд, бил съм се на изток, там така действаме. — Той сви рамене. — Това обаче е моята страна, милейди. Ако се съмнявате в мен, на което имате пълно право, само погледнете какво набиват стрелците ми пред вратата на лагера ни.

Тя погледна през прозореца.

— Може да ми кажете, че пред портите ви стои ангел небесен и обяснява на стрелците ви, че съм най-красивата жена от Хубавата Елена насам. Не виждам достатъчно добре, за да ви повярвам — отвърна тя. — Вас обаче ви виждам. Подушвам силата, която носите и вече разбирам и други неща, които прозрях.

— Вие сте астролог — каза той и си помисли: „Ама че съм глупав.“

— Да. А вие много, много ме затруднявате, сякаш разполагате с някаква… защита срещу моето изкуство. — Тя се усмихна. — Аз обаче не съм начинаеща, а и Бог ми е дал способността да виждам душите. Вашата е доста необичайна, както без съмнение знаете.

— О, Бог е тъй добър към мен — каза той.

— Присмивате се и сте изпълнен с горчилка, само че сме изправени пред бедствие, а аз не съм ви духовна майка. — Гласът ѝ се промени, стана по-остър и все пак по-дълбок. — Макар че бих могла да бъда, ако ми позволите. Нужен ви е духът Му. — Тя се извърна. — Вашата броня е мракът, само че е фалшива и ще ви предаде.

— Всички така казват — отговори той, — и въпреки това засега ми служи отлично. Нека ви попитам нещо, игуменке. Кой още е бил в онзи чифлик?

Игуменката повдигна рамене.

— Не сега.

Капитанът дълго я наблюдава.

— Кой още е бил там?

Тя поклати глава.

— Не сега. Не това е най-важното, когато предстои криза, докато аз съм на пост. Няма да се проваля. Ще удържа тази крепост.

Той кимна.

— Значи крепостта ще премине в режим на отбрана?

Игуменката кимна.

— Незабавно.

После взе един звънец, разлюля го и възрастната монахиня дойде веднага.

— Доведи главния страж и сержанта. И бий тревога — нареди игуменката с твърд глас, отиде до полицата над камината, отвори малка кутийка от слонова кост, инкрустирана с кръста на ордена на свети Тома и извади от нея къс млечнобяла брезова кора.

— Сигурен ли сте? — прошепна тя.

— Да.

— Трябва и аз да съм сигурна.

Капитанът се отпусна в стола си.

— Не бих могъл да си го съчиня. Казахте, че подушвате силата на фантазма върху мен…

— Вярвам, че сте надвили още едно чудовище. Възможно е също да сте открили мъртъв бунтовник. — Тя повдигна рамене. — Възможно е в крепостта ми да има предател. Само че отправя ли този зов, патронът на ордена ми ще дойде с всичките си рицари. И вероятно ще помоли краля да свика армията си.